— Не ми допада — отсече Джоузеф. — Направо предаваме бизнеса си да го контролира някой друг!
— Не сте чули най-хубавата част — заяви Хю. — Всички сделки на „Мадлър и Бел“ в Европа, които в момента са разпределени между няколко лондонски банки, ще бъдат предадени на банка „Пиластър“.
Джоузеф чак изсумтя от изненада.
— Това сигурно възлиза на…
— Повече от петдесет хиляди лири на година под формата на комисиони.
Хартшорн възкликна:
— Мили боже!
Всички бяха слисани. Никога не бяха участвали в съвместно предприятие, а и не очакваха подобно новаторско предложение от човек, който все още не бе дори партньор. Но перспективата за петдесет хиляди лири годишно от комисиони бе неустоима.
— Ти очевидно си го обсъждал с тях — отбеляза Самюъл.
— Да. Мадлър е много запален от идеята, както и партньорът му, Джон Джеймс Бел.
Младия Уилям подметна:
— И ти ще ръководиш това съвместно предприятие от Лондон, така ли?
Хю разбра, че Уилям го смята за съперник, който би представлявал значително по-малка опасност, ако е отдалечен на пет хиляди километра.
— А защо не? — поинтересува се. — В крайна сметка, именно в Лондон се набират парите.
— А в качеството на какъв ще го правиш?
Хю би предпочел да не му се налага да отговаря толкова скоро точно на този въпрос. Уилям се заяждаше — беше попитал, само за да го постави в неудобно положение. Сега се налагаше Хю да се примири.
— Смятам, че господин Мадлър и господин Бел ще очакват да работят с партньор.
— Твърде млад си, за да бъдеш партньор! — незабавно го сряза Джоузеф.
— На двайсет и шест съм, чичо — отвърна Хю. — Теб самият са те направили партньор, когато си бил на двайсет и девет.
— Три години са дълго време.
— А петдесет хиляди лири са много пари.
Хю осъзна, че проявява нахалство и прекалена самонадеяност — този недостатък по принцип бе характерен за него. Знаеше, че ако ги притисне в ъгъла, ще му откажат само заради консерватизма си. Затова побърза да отстъпи.
— Но трябва, разбира се, да се преценят много неща. Наясно съм, че ще искате да го обсъдите. Може би трябва да ви оставя насаме?
Самюъл му кимна едва забележимо и Хю тръгна към вратата.
Самюъл каза:
— Хю, независимо дали това предприятие се осъществи, трябва да те поздравим за обещаващото доходност предложение. Сигурен съм, че всички сме на едно мнение. — Вгледа се въпросително в партньорите си и те кимнаха в знак на съгласие.
— Точно така, точно така — измърмори чичо Джоузеф.
Хю не знаеше дали да се нервира, защото не бяха приели плана му, или пък да се радва, че не са го отхвърлили направо. Изпита едно много обезсърчаващо усещане, точно обратното на прежния му триумф — все едно бе преживял отчайващ провал. Но не можеше да стори нищо повече.
— Благодаря — отвърна и излезе.
В четири часа същия следобед бе застанал пред огромната натруфена къща на Огъста на „Кенсингтън Гор“.
След като шест години бяха излагани на лондонската мръсотия и сажди, червените тухли и белите камъни бяха потъмнели и зацапани. Статуите на птици и зверове по стъпаловидния фронтон обаче още си седяха, както и корабът с разперени платна на върха на покрива. „А казват, че американците си падат по показността!“, помисли си Хю.
Научил бе от писмата на майка си, че Джоузеф и Огъста са похарчили част от своето непрекъснато увеличаващо се богатство за две други къщи — замък в Шотландия и провинциално имение в Бъкингамшир. Огъста бе пожелала да продадат тази на „Кенсингтън“ и да си купят нова в Мейфеър, но Джоузеф бе тропнал с крак: тук му харесваше.
Къщата бе сравнително нова, когато Хю я напусна, но независимо от това за него бе свързана с много спомени. Тук бе страдал от тормоза на Огъста, тук бе ухажвал Флорънс Столуърти, ударил Едуард — и любил Мейзи Робинсън. Най-остър и мъчителен бе споменът за Мейзи. Той не мислеше толкова за унижението и позора, а за страстта и радостното вълнение. От онази нощ не бе чувал нищо за Мейзи, обаче все още мислеше за нея всеки ден.
Семейството щеше да запомни скандала от преразказа на Огъста, според който поквареният син на Тобайъс Пиластър бе довел в дома си проститутка; след като го бяха заловили на местопрестъплението, ожесточено бе нападнал горкичкия Едуард, който нямал никаква вина. Така да бъде! Можеха да си мислят, каквото си искат, но трябваше да му признаят качествата като Пиластър и като банкер. И скоро, с малко повече късмет, щяха да са принудени да го направят партньор.