Няколко други гости вече бяха пристигнали и се бяха пръснали из стаята — пиеха шампанско и пушеха цигари. За Хю това бе новост: той никога не бе виждал да се пуши в салон. В този миг Соли го забеляза и се отдели от групичката смеещи се гости. Дойде при него и го поздрави:
— Пиластър, колко мило от твоя страна, че дойде! Как си, за бога?
Хю реши, че Соли е станал още по-общителен. Все още бе дебел и носеше очила, а на белия му елек вече имаше някакво петно, но бе дори по-весел от обичайното и — веднага го долови — по-щастлив отпреди.
— Много съм добре, благодаря, Грийнборн — отвърна.
— Знаех си! Наблюдавах как се развиваш. Иска ми се банката ни да имаше някой като теб в Америка. Надявам се, че от „Пиластър“ ти плащат истинско състояние — напълно го заслужаваш.
— А пък за теб казват, че си се превърнал в истински паркетен лъв.
— Заслугата не е моя. Нали знаеш, че се ожених?
Обърна се и потупа голото бяло рамо на една дребна жена в красива рокля в светлокремаво и зелено. Тя гледаше в обратна посока, но гърбът й бе странно познат на Хю. Обзе го усещане за дежавю, от което му стана необяснимо тъжно. Соли я запита:
— Скъпа моя, помниш ли стария ми приятел Хю Пиластър?
Тя се забави още малко, за да довърши разговора със събеседниците си, а Хю си помисли: „Защо ли останах без дъх при вида й?“.
А после жената бавно се обърна, като врата, която се отваря към миналото — и когато съзря лицето й, сърцето му спря.
— Разбира се, че го помня — отвърна тя. — Как сте, господин Пиластър?
Хю се взираше, загубил и ума, и дума, в госпожа Соломон Грийнборн. Това бе Мейзи.
II
Огъста седеше пред тоалетката си и си слагаше колието от един ред перли, което винаги носеше на вечерни събирания. То бе най-скъпото й бижу. Методистите не одобряваха скъпите украшения и стиснатият й съпруг Джоузеф използваше това като оправдание, за да не й купува бижута. Той щеше да се радва, ако жена му престанеше да променя обзавеждането на къщата толкова често, но тя го правеше, без да го пита: ако се съобразяваше с неговите предпочитания, щяха да живеят като служителите му. Джоузеф приемаше, макар и с мръщене, смяната на обзавеждането. Настояваше единствено да не пипа неговата спалня.
Огъста извади от отворената кутия за бижута пръстена, който Странг й бе подарил преди трийсет години. Той бе във формата на златна змия с диамантена глава и рубинени очи. Постави го на пръста си и — както бе правила хиляди пъти преди — потърка вдигнатата главичка по устните си, обзета от спомени.
Майка й я бе посъветвала:
— Върни му пръстена и се опитай да го забравиш.
Седемнайсетгодишната Огъста бе отвърнала:
— Вече му го върнах. И ще го забравя.
Това обаче бе лъжа. Пазеше пръстена, скрит в кухината под обложката на библията си — и никога не забрави Странг. Закле се, че ако не може да има любовта му, някой ден ще се сдобие с всички други неща, които той би могъл да й даде.
Още отдавна бе приела, че не може да стане графиня Странг, но бе твърдо решена да получи титла. И тъй като Джоузеф нямаше такава, се налагаше да му издейства.
От дълги години обмисляше проблема и изучаваше начините един мъж да се сдобие с титла. Вложила бе в стратегията си множество безсънни нощи, през които бе планирала и копняла за това. Сега бе готова, а и моментът бе подходящ.
Тази нощ, по време на вечерята, щеше да започне кампанията си. Сред гостите й имаше трима души, които щяха да изиграят съществена роля, за да стане Джоузеф граф.
Реши, че може да приеме титлата „граф на Уайтхейвън“. Уайтхейвън бе пристанищният град, в който семейство Пиластър бе започнало да развива бизнеса си преди четири поколения. Прапрадядото на Джоузеф, Еймъс Пиластър, бе направил състоянието си чрез една изключително рискована операция, която се бе превърнала в легенда: вложил бе всичките си пари в натоварен с роби кораб. После обаче се бе заел с не така опасни сделки — изкупувал платове, основно шевиот и щамповано хасе от текстилните фабрики в Ланкашир и ги откарвал с кораби до двете Америки. Домът им в Лондон вече носеше името „Уайтхейвън хаус“ в знак на почит към мястото, където се бе зародил бизнесът им. Ако планът на Огъста сработеше, тя щеше да бъде графиня Уайтхейвън.
Представи си как тя и Джоузеф влизат във великолепен салон за гости, а главният прислужник обявява: „Граф и графиня Уайтхейвън!“. Мисълта за тази сцена извика усмивка на устните й. В ума си видя как Джоузеф прави първата си реч пред Камарата на Лордовете — на някаква тема, свързана с крупни и сложни финансови операции, а останалите перове го слушат с почтително внимание. Продавачите в магазините щяха да я наричат на висок глас „лейди Уайтхейвън“, а другите клиенти — да се обръщат, за да видят коя е.