Фридрих Незнански
Опасно хоби
Маршът на Турецки #13
„Хоби (англ. hobby) — странично увлечение, любимо занимание в свободното време.“
В основата на романа лежат следствени материали от практиката на автора и на други руски следователи. Но всички герои са измислени. Съвпаденията с имената на реално съществуващи лица могат да бъдат само случайни.
Пролог
1945 г. Германия
„… Но спят гренадирите морни, Елба там дето шуми…“ — рецитираше стиховете на великия поет капитан Никифоров, докато се изкачваше по високия склон на тясната рекичка, криволичеща в саксонската долина, и смяташе, че поетът не е бил много прав.
Река Елба бе отъняла от ранната юнска жега и по оголените й глинести брегове войниците от комендантския взвод в дълги до коленете черни гащета и с рижи ботуши играеха футбол.
Капитан Никифоров отдавна и безуспешно броеше дните до завръщането в родината. Достатъчно му беше омръзнала нехайната работа и безредието в комендатурата. Но офицерите фронтоваци най-вече се дразнеха от сюрията адютанти, изпратени от съдбата и командването в комендатурите на малките немски градчета. Адютантите опаковаха свръхтежките куфари, кутии и денкове на своите полковници и генерали, заминаващи за вкъщи, и препълваха с мебели и сервизи товарните вагони.
Тясната немска железопътна линия не съответстваше на руската и вместо да прехвърлят трофеите от вагон във вагон, хитреците бяха измислили по-прост начин: в Брест повдигаха вагоните с кранове и нагаждаха наши, руски оси. По този начин за кратко време покорена Германия остана почти напълно без вагонен парк. Тогава Жуков издаде суровата си заповед: товарите да се прехвърлят. Естествено, той не би могъл да заповяда всичко да се върне на мястото му: открай време победената страна се предава на милостта на победителя. В името на справедливостта трябва да кажем, че фрицовете превърнаха половин Русия в пепелище, в гробище. Така че никой не виждаше причини да се церемони.
Казваха, че първата жертва станал някой си не съвсем трезвен полковник, който въпреки заповедта застанал като скала пред вратата на собствения си вагон. И точно там патрулът го разстрелял без всякакъв съд и следствие, за да послужи за урок на останалите. Никой не знаеше със сигурност дали е било така или не, макар да сочеха очевидци, както във всяка войнишка мълва.
Но всичко това би могло да се нарече дреболия в сравнение с онова, което вършеха хората от НКВД. Тези юнаци с фуражки със сини околожки изобщо нямаха мяра и не се подчиняваха на ничии заповеди. Най-малко от всичко ги интересуваха предметите, които строевите офицери тъпчеха в куфарите — дрехи, платове, игли за шевни машини и прочие дреболии, нужни за домакинството. Тези работеха на едро. В техните среди бяха на почит тежките дъбови мебели стил „райхстаг“, колекционното оръжие, скъпоценният майсенски порцелан и — картини, картини, картини. Всичко, което пропускаше окото на държавната комисия, ръководена от опитни московски изкуствоведи. Разбира се, капитан Никифоров не знаеше чия специална заповед изпълняват, но можеше да се досети.
Самият той също не се смяташе за пълен профан. Пък и професията му отпреди войната — беше учител по рисуване и чертане — му помагаше да различи кое е копие и кое оригинал. А тук, в тези благословени саксонски места, където лично Господ Бог е заповядал да има изкуство и то да се развива, имаше в изобилие и копия, и оригинали. Затова капитанът също успя да си избере едно-друго за вкъщи. Ще мине време и находките ще струват големи пари. Само не биваше да издребнява.
Преди обед от съседния град Майсен долетя на вилиса си майор Титаренко. Беше вече порядъчно почерпен, но стискаше здраво кормилото и не водеше шофьор. Влезе в комендатурата разкрачен, свали от потната си глава познатия танков шлем и докато го размахваше, пресуши пълната с вода гарафа. После с мълчалив жест повика Никифоров да излезе навън.
Минаха по синкавите излъскани павета на улицата и се настаниха на каменната пейка под клонест столетен чинар. Титаренко бе зъл и сумтеше напрегнато.
— Какво се е случило? — Никифоров разбра, че майорът няма да го мъкне току-така навън. Значи не иска чужди уши, с каквито е пълно във всяка комендатура.