— И за тези, извинете, картинки, цял милион долара? — не повярва Турецки.
— Както виждате — Бай разпери ръце и се усмихна обречено. — При нас, ненормалните колекционери, има и по-фрапантни истории. Може някога да ви разкажа, при сгоден случай — обеща той.
— Да, да — Турецки прие с радост предложението.
— Това е всичко. Даде ми картинките, получи едно кафяво куфарче с долари, качи се в колата и замина. А на мен, честна дума, и през ум не ми е минавало, че може така да измами скъпия си тъст!… Ай-ай, какво нещастие! А какво става с Ларочка?
— С нея се занимава оперативно-следствената група. Намерихме я, естествено. — Турецки се изкашля солидно. — Не мина твърде гладко, но… може да се каже, следствието скоро ще приключи. Тогава делото ще отиде в съда.
— А как е здравето на скъпоценния… — попита най-после Бай.
„Да кажа или не? — преценяваше бързо Турецки с учудване, което при желание можеше да се изтълкува двояко, и гледаше Бай. — Ако излъжа, ще изгуби доверие. Истината е за предпочитане. По-точно, неговата реакция за истината…“
— Ама не ви ли казах?
— Казахте „покушение“…
— Да, покушение с опит за убийство. Което се е състояло. И е завършило. Тоест в дадения момент човекът е мъртъв.
„Господи, какви ги дрънкам!“
Бай като че ли не знаеше дали да направи горестна физиономия, или да се разсмее от думите на този мил идиот. Изглежда, реши да изрази съчувствие. Но все пак процесът успя да се запечата върху изразителното му лице. Турецки дочака каквото му трябваше: все пак Бай е знаел за убийството. Но думата „покушение“ го изкара от релси. Ами ако не е успяло? Ето защо се въртеше неспокойно.
— Значи е загинал… — Бай наклони лицето си — уж преживяваше, но по-скоро го криеше от госта. Най-накрая успя „да преживее“ своята мъка. В ъгълчетата на очите му дори блесна нещо подозрително. Браво, артист! — Извинете, а сега с какво мога да бъда полезен на правосъдието?
— Вие специално нищо ли не знаете за по-нататъшните планове на Богданов? — попита директно Турецки, като се правеше на мъдрия детектив.
— Не знам какво да ви кажа?
— Истината! — също така сурово настоя следователят.
— Щом ще е истината, истината да е… — въздъхна тежко Бай.
— Добре, многоуважаеми Александър Борисович.
И той посвети Турецки в историята с трийсетмилиардния заем, който лично издейства за Богданов чрез Министерството на културата. Ах, ако знаеше какъв подлец ще се окаже! За този заем помогна Кисота, Алевтина Филимоновна, една изключително мила жена. Какво ли й е на нея! Виж ти, избягал мерзавецът.
— Защо сте сигурен, че е избягал в чужбина? — сухо попита Турецки.
— Щом ще бяга, къде на друго място? Мисля, че имаше командировъчно за Будапеща. От Министерството на културата. За лакове и бои. С милион долара в куфарчето — представяте ли си!
Бай много съжалявал за изгубения си милион, макар да не е вече негов, а на покойния старец.
В това време Андрей напълни отново чашите с минерална вода. Турецки наивно се обърна към помощника на Бай, като се направи, че съвестта му се е събудила и не трябва да прекалява:
— Извинете, млади момко, дайте ми точно време? — и повдигна маншета на якето си. — Какво става с моя часовник! Непрекъснато ме лъже! А е толкова скъп! Седемдесет хиляди съм дал.
Но Андрей виновно разпери ръце:
— Съжалявам, не нося часовник. Не съм свикнал.
Намеси се Бай. Извади разкошен джобен часовник, щракна капачето и като се вслуша в мелодията, рече:
— Седем без четвърт. Но защо толкова рано?
— Извинете. — Турецки настоятелно стана. — И без това злоупотребих с вашето внимание. Безкрайно съм ви благодарен. Направете си труда при необходимост да минете в нашата кантора. Не днес, естествено, а когато възникне крайна необходимост. Затруднявам ли ви?
— Какво говорите? — Бай се разтопи от любезност. — С най-голямо удоволствие ще дойда при вас. А не искате ли…
— Не, не. Пък и колата нещо ми прави бели…
— Андрюша, погледни я, моля ти се! — А на Турецки рече: — Той има златни ръце, специалист по всичко, както се казва…
„А при нужда ги окървавява. Здрави ръчища, клещи…“ — забеляза Саша, когато гледаше как Андрей отваря с два пръста тапите от бутилките.
Помощникът се качи на верандата буквално след пет минути, върна ключовете на колата и каза: