— Моторът прекъсваше, смених ви свещта — и подаде старата. — Хвърлете я.
— Ама къде? — попита сериозно Турецки. Работата е там, че на завоя към Переделкино Саша спря нарочно и смени хубавата свещ с тази стара бракма, която при нужда го спасяваше: можеш да се пукнеш от яд, но колата не върви.
Бай изпрати госта си до вратата, помаха с ръка и затвори след него. Андрей излезе на входа и шефът му нареди:
— От утре да организираш твоите момчета и след този да има непрекъснат и бдителен контрол. Не го изпускайте от очи. Изглежда ми идиот. Боже, дай ни и такъв съдия… Но ако греша? Като начало ще го търсите в Главната прокуратура. Запомни ли колата?
— Всичко е наред.
— Много добре. Значи няма да го изпуснете.
31.
Засега Турецки можеше да направи един много съществен извод: Бай знаеше за убийството. Друг въпрос е как и от кого.
Но защо така лесно и доста подробно издаде толкова информация за Богданов? Изглежда, разбира, че щом прокуратурата започне да дълбае, връзките им непременно ще се разкрият. И се наложи да си признае — излиза, че неволно е помогнал на престъпника. Бай нито веднъж не нарече Вадим престъпник, но цялата му логика водеше натам. И се занимаваше със самобичуване, защото знаеше, че няма да пострада за тази работа. Психология на опитния престъпник: да си признае малкото, за да скрие голямото. Не е ли предубеждение? Интересен въпрос… А отговорът ще дойде от тази кола, станала чевръста с новата свещ. Интересно каква е тази свещ? Може да не му е досвидяло да сложи „Бош“. Откъде прости нашенски свещи у такъв голям човек?… И какво друго са ни сложили? Утре ще разберем, когато я подхванат специалистите… Но всъщност това си беше много рискован ход от страна на Бай. Мигар му повярва? Излиза, че и най-опитният може да сгреши: глупав следовател, калпав шофьор, май се поувлече. Зависи от гледната точка…
Следващият въпрос: какви бяха тези Мане и Сезани? Ще трябва да попита Льоня Кругликов, той е спец по тази част. Да се консултира в музея на „Волхонка“. Нали става дума за общонационална ценност, както се изразявахме доскоро. И да продаваш и купуваш някак си… Макар че един дявол знае сега какво може и какво не. Но ако тези „картинки“, както ги нарича Бай, наистина са огромна национална ценност, както подсказва и цената, тогава как ще ги продаде?… Защо точно да ги продава? Ще започне да им се наслаждава. Интересно ще е при възможност да погледне тези три платна, струващи един милион долара. А можеше ли да не назовава тези художници, а примерно десетки други, по-малко значими? Можеше. Но не го направи. Изводът? Още някой знае за тази сделка. Кой? Разбира се, че Богданов. Вярно, няма го. Но може някога да го хванем. Дали пък Вадим Богданов още е между живите? — Турецки внезапно бе осенен от тази толкова проста и естествена мисъл, че дори свърна към банкета и спря.
„Трябва да проследя цялата верига, да проследя как е минал денят му, само тогава могат да се правят окончателните изводи…“
Старецът е ограбен. Всички картини са откраднати. Или поне всички. Но за тях знае един-единствен човек — Лариса. Може да каже какво е имало преди и какво няма сега. Старецът сигурно е имал каталог. Къде ли е? Трябва да се търсят документи, разни разписки, бележки. Стоп! „Разписка“? Там ли се крие тайната, главната причина, че Бай не излъга за Мане и Сезаните? Трябва да провери. Александър Борисович, отдавна ти е време да си в Москва, на твоята „Фрунзенска“, край реката, където след четирийсет минути ще те чакат пратениците на Никита.
А защо Андрей не носи часовник? Как научава колко е часът? Любопитен детайл, затова го запомни: може неочаквано да дотрябва. Подържа върху дланта си старата свещ, която му върна Андрей, и я прибра в джоба си.
Оставаше малко време до срещата и Турецки реши да не се качва до апартамента си, а да почака до входа, в колата, и да познае пратениците. Но нямаше нужда да ги познава. Скоро в двора навлезе обикновена милиционерска газка, оттам слезе младеж с камуфлажна униформа и с пакет в ръка. Турецки слезе от колата и тръгна срещу него.
— Привет! От Емеляненко ли идвате?
— Вие ли сте Турецки? Моля, документите… — Прочете удостоверението, върна го и подаде пакета. — Другарят полковник каза, че с тези документи можете да постъпите по свое усмотрение.
— Предай на Никита Семьонович, че му благодаря.
Младежът сви ръка до петнистото си кепе и полетя към газката.
А Саша се качи в колата и отстрани на седалката нареди като ветрило към двайсет и пет хубави фотографии… Да, за неопитния поглед на практика всички сякаш са с едно лице: черни, обрасли, с гърбави носове. Кой ти ги разпознава. Саша въздъхна — разбра цялата безсмисленост на заниманието си, но не оставаше нищо друго. Затова излезе от двора и така реши още един проблем, и то немаловажен: къде да остави колата през нощта. Ако я остави тук, ще издаде адреса си, а Бай може още да не го знае. Ами ако онзи сръчен Андрей е монтирал нещо — сигурно локализатор или се е постарал и за слушалка и сега го следва от голямо разстояние? В такъв случай за майстора в занаята нищо не представлява да намери една кола или собственика й. Но нали колата на Слава преспа у съседите и нищо. Да се надяваме, че и с тази няма да има неприятности…