Дегтярьов онемя. Но реши да следва една линия и съобщи, че всички тези тънкости са от компетенцията на началника му. В дадения случай той е само точен изпълнител.
После следователят помоли митничаря да повтори още веднъж подробно всичко, как е отлетял клиентът, с какво, в какво, как е изглеждал — и тъй едно и също до безкрай, но в различни варианти. А после изведнъж помоли да го заведе в залата за митнически контрол и оформяне на документите за полет, да му покаже гишето, на което са били с Богданов и Кисота.
Митничарят показа и това.
— А къде оформяте останалите?
— На онова гише — посочи с пръст Дегтярьов.
— Имаше ли много хора?
— Как да ви кажа… Не.
— Защо карат вас? Да се реди на общата опашка…
— Сигурно не сте разбрали. Аз не му правих проверка, както вече ви съобщих. — В гласа на митничаря се долови явно раздразнение.
— Ах, да, да… — Турецки като че ли се извиняваше заради разсеяността си. — Значи носел голям куфар и черна чанта?
— Да.
— Всичкия ли багаж предаде?
— Не. — Митничарят се сдържаше с последни сили. — Чантата — през рамо, а куфара — за багаж. Аз го отнесох.
— А какво имаше в куфара?
Не, този следовател е пълен идиот. Едно и също!
— Не знам — израпортува Дегтярьов. — Не съм се интересувал. Клиентът мина без проверка.
— Беше с дипломатически паспорт, така ли? — досети се Турецки.
— Не, с най-обикновен, граждански, от стария образец, защото държавата още не е измислила нов!
„Момче, сърдиш се, дори зачерви бузите!…“
Неочаквано за митничаря Турецки се засмя и отбеляза:
— За първи път чувам, че законът може да се нарушава така нагло и безцеремонно… Браво! А куфарът лек ли беше, или тежък? Нали сте го носили.
— Средно тежък — промълви Пал Палич, след като овладя мигновеното си смущение и едва не запелтечи.
— Доколко стигаше, не се стеснявайте, нали сте опитен човек? Към двайсет? Трийсет килограма? По-тежък ли беше?
— Мисля, че не повече от двайсет. — Дегтярьов дори демонстрира как вдига куфара и го носи.
„Двигателна памет“ — забеляза Турецки.
— Добре, вие го занесохте, той влезе в паспортен контрол, а Кисота, къде отиде тя? След него ли?
— Да, обикновено тя изпраща до самолета.
— Добре. А началникът ви тук ли е, иска ми се да поговоря и с него, щом съм дошъл. Благодаря ви, извинете, че ви досадих с въпросите, службата ми е такава. Чувал съм, че и при вас не било по-лесно. Как да го намеря? Снегирьов ли беше?
„Така ти се пада! — помисли злорадо Пал Палич. — Върви се оправдавай сега пред такъв глупак… А как го каза за закона. Да, май не е глупак тоя…“
Дегтярьов придружи Турецки до началник-смяната, сбогува се и като влезе в залата на пристигащите самолети, позвъни на Кисота, за да му е мирна главата. Предаде разговора най-общо, без да я плаши или настройва войнствено, каза, че не би искал повече да се среща с такъв глупак, камо ли да работи с него. Сега е при Снегирьов. Ако се интересува от нещо, да звъни направо на него. Не забрави да вмъкне, колкото за майтап, че е станало дума за документа й. Кисота премълча, сбогува се сухо и затвори телефона.
Турецки се интересуваше само от един въпрос: на базата на какъв документ е разрешено на Кисота да пропуска пътници без проверка. Снегирьов щеше да измисли нещо, да замаже работата, но следователят постави още веднъж въпроса — и то доста рязко. Не молеше, а настояваше да му представят въпросния документ.
— Трябва да го потърся, не беше вчера, изобщо… — Най-сетне, когато на Снегирьов му писна от този следовател, той изведнъж си спомни, че подобни документи могат да се представят само при официално поискване, затова Турецки многообещаващо кимна:
— Ще го имате — после стана, сбогува се вежливо и си тръгна.
Снегирьов веднага извика Пал Палич и го попита какво мисли за следователя.
Митничарят сви рамене и рече:
— Тъпак.
— Така ли? — Снегирьов го погледна внимателно и поклати глава. — Да, да… — И като го освободи, хвана телефонната слушалка.
Понеделник 17 юли, през деня
35.
Трите обаждания от шереметиевската митница разтревожиха Кисота. И тя веднага сподели тревогата си с Бай.