— Той не може да направи такова нещо — заяви твърдо Лариса.
— Вие по-добре знаете — съгласи се Грязнов. — Но има още някои факти, трябва да ги обясним и анализираме. С това дело се занимава Главната прокуратура на Русия, днес ще се запознаете със заместник-главния прокурор. Той е много умен и приятен човек. Обеща да намине да се осведоми за здравето ви и да изясни с какво може да ви е полезен по-нататък. Междувременно можете да решите всички проблеми.
— Трябва да помисля — рече тя.
— Разбира се. Такива неща не се правят набързо. Ние ще ви разкажем с какво се занимаваме, кои сме, какво умеем да правим, а едва после вие ще вземете решение…
На вратата се позвъни.
— Момент — рече Грязнов на изправилата се жена и тръгна към вратата. Погледна през шпионката и видя замислената физиономия на Миронов, експерта от Научно-техническия отдел.
— Привет. За какво идваш?
— Трябват ми пръстчета — обясни той появяването си. — Знаеш ли, там при стареца… — И спря, защото Грязнов допря показалеца си до устните, а с палеца на другата ръка посочи зад гърба си. — Ясно — съгласи се с готовност Миронов. — Александър Борисович ме изпрати, за да взема тук отпечатъци от пръстите на Богданов. Слава, помагай.
Влязоха в стаята и Грязнов представи новото действащо лице на Лариса Георгиевна.
— Разбирате ли, трябват ни отпечатъци от пръстите на Богданов, за да ги идентифицираме с голяма точност. Има ли тук такива неща, които да са принадлежали лично на него и никой друг да не ги е пипал?
Труден въпрос, както схвана Грязнов.
— Лариса Георгиевна, вече говорихме за някои факти, с които разполагаме. За да се ориентираме дали да свалим обвинението от Богданов, или напротив, трябва да намерим, отпечатъци от пръстите му. Върху чаши, книги, на нещо друго… Помислете, моля. А този господин, нашият експерт, ще ги изкопира на дактолентата. Нали е възможно?
Лариса Георгиевна започна да обикаля бавно апартамента, да оглежда предметите наоколо и Грязнов разбираше каква мъчителна задача е поставил на жената, предадена от мъжа си и едва не загинала, а сега трябва да му търси оправдание… Най-накрая тя влезе в банята и веднага извика Грязнов: показа му цяла редица с флакони одеколон — френски, английски… Попита дали ще станат? Експертът ги погледна и изразително вдигна палеца си.
Като почувства, че тя по малко се възстановява от угнетеното състояние, Грязнов попита каква е била фирмата на мъжа й. Лариса сви безразлично рамене.
— Малко съм се интересувала от неговите работи… Но мисля, че се наричаше много съвременно: съвместно предприятие „Доверие“.
Той се усмихна и оцени своеобразния хумор на ситуацията.
— А къде се помещаваше, ако не е тайна? И с кого е ръководел това „предприятие“ съпругът ви?
— Мисля, че с унгарци… Ами да, нали казахте, че отлетял за Будапеща? А къде се е намирала? Един дявол знае, някъде в Чертаново. Фирма… Смехории. Държеше под наем едностаен апартамент на първия етаж, с телефон и санитарен възел, естествено. По-скоро е пиел там и е водел жени… — Лариса се въздържа от грубост, за малко да се изтърве, но презрително сви устни.
Грязнов поклати съчувствено глава.
— Не знаете ли адреса?
— Ако трябва, ще го намеря.
Тя се оттегли в спалнята и извади върху леглото чекмеджето на нощното шкафче, отгоре с нощна лампа във вид на цъфнало лале. В чекмеджето, под камарата с носни кърпи, бяха разпилени много визитни картички. Лариса взе десетина и ги хвърли на леглото.
— Избирайте, коя ще свърши работа — извика тя Грязнов.
Визитките на генералния директор бяха луксозни: лицевата страна — на руски и английски, от обратната — на унгарски. Лакиран картон, плътен, златист, трябва да направи достойно впечатление на възможните клиенти. Но Грязнов се интересуваше от друго — от адреса: Чертаново, улица „Сумска“, номер, апартамент… Виж ти! Телефон, факс.
— Много ли хора работят при него във фирмата?
— Ха! Та той държеше, мисля, едно момиче, да отговаря по телефона: Шефът току-що излезе… Какво да предам на шефа? Видях го веднъж това курве — по-добре да си беше сложил телефонен секретар.
— Но тогава как е съумял според вас да получи такъв кредит за тридесет милиарда рубли?
— Колко?! — Ако имаше достатъчно сили, тя сигурно щеше да прихне, но успя да отговори на шегобиеца милиционер дори не с ирония, а с най-голямо презрение: — Мен ли питате? Как става всичко в тая държава? Сигурно срещу лъжа. Срещу обещания. Или, както е модерно, срещу намерения. Господи, вие ли не знаете, какво, не ви ли се случва да работите с нормални хора… — Тя махна слабо с ръка.