В затвореното помещение бе душно, миришеше на прах, изобщо на нещо старо, вероятно от старите картини. Но в музеите не мирише така. Защото там и режимът на въздуха е друг, има специална вентилация и климатик, и разни охладители. От този задух Турецки ожадня и отиде в кухнята, за да изпие поне чаша вода от чешмата. Но и водата имаше някакъв странен привкус — сякаш на хлор, един Господ знае на какво.
В тишината чу леко цъкане, огледа помещението и забеляза на кухненската полица малък електронен будилник, червен на цвят.
Обикновен будилник, който в този антикварен апартамент изглеждаше като извънземен. Часовникът показваше пет и половина. Турецки машинално погледна своя: какво е това? С половин час е назад! Показваше точно пет…
— Серьожа — извика шепнешком Турецки и се учуди на обръщението си. — Сергей! — повтори по-високо, сякаш се страхуваше да изпусне някаква много важна мисъл, която току-що се бе появила в главата му.
Учуденият Полунин надникна в кухнята. Турецки мълчаливо го повика с пръст и му посочи будилника.
— Какво е това?
— Да ме прощавате, обикновен будилник.
— Извинявай, можеш ли чисто по приятелски да извикаш тук Полина Петровна? Знаеш ли къде е?
— Знам. — Полунин сви рамене. — Но какво се е случило?
— Докарай я непременно, моля ти се.
Полунин излезе, а Турецки започна да разглежда будилника от всички страни, без да го пипа, сякаш е някакво чудо.
Господи, нима?… Или сънува, или това наистина е Сезам. Но му трябваха двама души за пълна гаранция: тази Полина Петровна и Грязнов.
Сега вече може и да запали, дявол да го вземе! Макар в този дом сигурно не се пуши. Но нищо, ще отвори прозорчето…
Полунин доведе Полина Петровна, изплашена от такова неочаквано бързане. Изглежда, тъкмо се е занимавала с къщната си работа и дори не беше махнала престилката си, бършеше зачервените си ръце в нея — сигурно е перяла.
— Полина Петровна, чий е този будилник? — вече спокойно попита Турецки.
— Ау, моят! — зарадва се жената. — Бях го забравила. — И посегна да го вземе.
— Почакайте — спря я Турецки, — винаги ли лъже с половин час?
— Какво било! Не, нарочно го оставям така. Да имам запас. Не мога да свикна с оня… — Тя някак боязливо погледна към коридора. — Като започне: бам! бам! — направо душата ми слиза в петите, сякаш съм в църква… на опело… — Тя веднага притисна до очите си ъгълчето на престилката.
— Как, всеки ден ли си го носите от къщи?
— Не, отдавна си цъка тук… Георгий Георгиевич също свикна с него, но се сърдеше защо е напред…
— Уф! — Турецки въздъхна облекчено. — Благодаря ви, скъпа, дори не знам как да ви благодаря. Впрочем сега ще доведат Лариса Георгиевна. Може би ще я посрещнете? Все пак по-добре родна душа, а не чужди хора.
— Ама как, Ларочка ще дойде? Спасили са я значи?
— Ще видите… Пострада тя. Пък и баща й — ето…
Полина Петровна като всяка обикновена и добра жена само скръбно закима и седна на края на стола край кухненската маса.
— Колко години минаха — въздъхна тежко тя. — Помня я като момиче…
— Как е вашият Егор? — попита с лека ирония Полунин, за да разреди обстановката. — Утихна ли?
— Той бездруго е тих — заусмихва се тя. — Само като пийне…
— Не ми се сърдете — рече той със съвсем мирен глас. — Какво ли не се случва в нашата работа. Нали разбирате, нерви.
— Че то всеки ги има. Не се сърдя.
— Какво? — поинтересува се Турецки. — Сдърпахте ли се?
— Нещо такова — смирено отвърна Полунин, нещо небивало за него. — Какво общо има този часовник? — върна се на предишната тема.
— Сега ще дойде шефът и ще обсъдим. Знаеш ли, появи ми се една догадка, но ме е страх да не я изплаша.
— Ах, какво стоя! — сепна се Полина Петровна. — Да ви направя чайче? Сигурно сте капнали?
— Няма да е зле един чай, естествено, а как ще погледне на това стопанката? — усъмни се Полунин. — Пък и някак си не е удобно…