— Каква чужбина! — Лариса го прекъсна вече по-енергично. — Просто искаше преди смъртта си да се разходи из Европа, по местата, където е служил след войната…
— Така ли? Е, разбрах…
„Дали точно тези времена не слагат началото на колекцията ви, уважаеми Георгий Георгиевич? Не трябва ли в тези години да търсим вашето начало?“
— Дали е възможно вашият неверен съпруг — Турецки продължаваше, без да издава мисълта си — просто да ви е изпреварил двамата с баща ви, щом научава по някакъв начин за приготовленията.
— Искате да кажете, че убийството на баща ми и моето… е отмъщението на Вадим? — Тя на мига застана нащрек.
— Не изключвам.
— Но нали ние… Не, не знам. Сега вече в нищо не мога да съм сигурна… След такова зверско предателство… — Тя пое подадената й от Грязнов носна кърпа на баща й, притисна я до очите си и изведнъж, като си пое дъх и сякаш усети живия дъх на баща си, се строполи в креслото и се разрида.
В коридора се позвъни, всички се обърнаха, но отвори охраната. След миг в стаята бързо влезе Меркулов, пътьом кимна на всички и отиде при ридаещата жена. Сложи двете си ръце на главата й, помилва я лекичко и попита страшно:
— Кой посмя да обиди нашето бедно момиче? — Гласът му звучеше толкова проникновено и задушевно, че Лариса зарева още по-високо и се притисна с лице към нозете му. Костя продължаваше да я гали по главата, въздъхна, и огледа над очилата следователите.
„Артист! — възхити се Турецки. — Сигурно през целия път е репетирал тази фраза…“
Най-сетне Лариса Георгиевна притихна, успокои се и като ахна, се отстрани от Меркулов. Забеляза следи от сълзите си върху панталоните на напълно непознат човек и се почувства страшно неловко.
— Докъде стигнахте? Ах, до самочувствието… Е, оправяш ли се малко по малко, миличка?
Лариса закима бързо и избърса очите си.
— Добре тогава… отлично… — забоботи Костя, сякаш говореше с дете, което е направило беля и са му простили. — Тези не ви ли досаждат? Омръзнали са ви, знам аз колко са ви омръзнали… там е работата, че службата им е проклета, понякога са принудени, дори без да желаят това, да причиняват болка на хората. Но тази болка, мила, е спасителна. Разбирате ли? Трябва… Макар да не ви се иска… А моята стара позната Александра Ивановна Романова, може да сте я чували, ми разказа много хубави неща за вашия баща. Имало веднъж произшествие, тя спасила колекцията му от грабители, сигурно знаете. Един път го спасила, а втория — виждате колко лошо се е получило всичко.
С рязко движение на дланта Меркулов даде знак на присъстващите да напуснат стаята и да го оставят насаме с Лариса. Турецки също стана и попита:
— Разрешете, Константин Дмитриевич, може ли да изляза да запаля на площадката?
— Разрешавам. Останете ти и Грязнов, другите са свободни за днес.
— Какво ще правим с тетрадката? — попита още на стълбите Полунин.
— Ще се постарая да я предам още днес на Кругликов. Тръгвай, Сергей, върви да почиваш. До утре. А нашият Миронов, като чу командата на Меркулов, изчезна яко дим!
Посмяха се и се разделиха.
— Слава, не си ли забелязал опашка след себе си? — попита Турецки.
— Няма нужда да вървят след мен. Сигурно са ме следили… Не сме разговаряли в колата. Какво обеща за Бай? Забелязах я как трепна, когато го свърза с Богданов. Значи го познава.
Без да губи време, Турецки разказа за посещението си при Бай и че той трябва да се яви при Кругликов. Но два други детайла бяха интересни сега за Саша.
— Спомни си, когато пристигна след Богданов в Переделкино, не излезе ли никаква друга кола от портата?
— Как мога да зная, като имението е с два изхода? Вторият е към алеята и по посока на „Мичуринска“.
— Ето! — Саша вдигна многозначително пръст. — А сега да анализираме времето. Богданов излиза от Константиниди, тоест оттук, в…
— Записано е точно. — Грязнов си извади бележника и разлисти няколко страници. — Ето, тринайсет и десет.
— В колко пристигнахте в Переделкино?
— Момент… Два часа и три минути.
— Пътували сте почти час?
— Нали е петък, през деня много народ си отива по вилите…
— А на връщане за колко?
— По-бързо, но нали минахме на „Китайски“… За четирийсет минути горе-долу.