Вече втори час в кабинета на Романова заседаваше „генералният щаб“: тя самата, Меркулов, Турецки и Грязнов. Двете версии, изложени от Саша, бяха до такава степен одъвкани и осмукани, че по костите им не остана живо месо. Но имаше множество въпроси, на които още никой не можеше да даде разумен отговор.
Малко след осем Турецки някак спонтанно позвъни в кабинета си, но телефонът даде свободно. „Свършили ли са вече?“ — учуди се той, като познаваше точността на Кругликов и огромното количество въпроси, които трябваше да обсъдят с Бай. Тогава звънна на Льоня вкъщи и чу бодрия му глас:
— Привет. Как мина срещата?
— А, ти ли си! Каква ти среща… Отначало си припомняше дълго, после започна да назовава картини и автори, като се объркваше някак странно, а това не е характерно за един познавач. Саша, стори ми се, че това е най-обикновена лъжа. Или не е познавал добре колекцията, или лъжеше, като изреждаше предимно незначителни неща от типа на етюдите на Коровин. А както е известно, от тях има хиляди само в московските антиквариати. Спомни си етюдите на Степанов, трябва да го знаеш — зимна вечер, лосове край копа сено, после Сергей Иванов, нещо от кримските етюди на Лентулов, авторски копия на „передвижниците“, художниците от петербургското обединение „Мир изкуства“, малко от авангардистите. Така и не разбрах защо е трябвало да се ограбва такава колекция. Наскоро бях на вилата на един приятел в Сенеж, там художниците имат творческа база. Та собственикът на вилата, която моят приятел е наел, е облицовал с два такива етюда две от външните стени, макар и под навеса. Попитах го защо е това варварско отношение? И знаеш ли какво ми отговори човекът? Предлагал ги на разни музеи, дори безплатно — не ги щат. Няма къде да ги пазят. Представяш ли си? Не, не мисля, че са убили Константиниди за такава колекция. Въртях, суках, някъде в седем и нещо, когато вече бяхме плувнали в пот, реших да му покажа списъка, който намерихме в сейфа на дядото. Мислех, че Бай ще получи удар. Поиска вода. Цялата гарафа замина. И изведнъж се сети за някакви неотложни работи, каза нещо за „Роял“ или за „Виолончело“ — имало такъв нощен клуб — и трябвало спешно да отиде. Уж имал уговорени преговори, а щял да забрави. Пуснах го, разбира се. Разбрахме се утре от сутринта да продължим играта. Даде честна дума, че няма да ме подведе. А как е при теб? Имате ли напредък?
— Добре, Льоня, благодаря… Имаме, разбира се. Утре ще говорим.
— И още един любопитен детайл за теб. Нали помниш, че оня списък беше дълъг, а за Бай аз направих по-кратък. И накрая започнах да подхвърлям, че Лариса Георгиевна е жива, слава богу, и вече си е спомнила едно-друго. И започнах да изреждам Кандински, Шагал, Малевич. И Бай веднага си „спомни“, че ги е виждал у дядото. С две думи, оплете се в лъжи. Виждам, че нашият списък му подейства потискащо.
— Как ли ще реагира, ако му покажеш пълния списък? Най-накрая днес го намерихме с помощта на Лариса в сейфа на баща й.
— Как! — възкликна Льоня. — Наистина ли? Браво на вас! Утре ще му го покажа!…
Саша затвори телефона и рече:
— Има новини — и предаде съдържанието на разговора си с Кругликов. — Готов съм да се хвана на бас, че Виталий Александрович ще забрави обещанието си — вече на себе си каза Турецки.
— Защо? — навъсено попита Меркулов.
— Сърцето ми подсказва — промърмори Саша.
— Какво толкова ти подсказва? — настояваше Меркулов.
— Бай си стяга куфарите. Както разбирам, има виза. Няма защо да лети с бизнес класата. Но може да замине на Изток с влак. Само не знам от коя гара. Най-вероятно от Киевската. Утре ще му хванем цървула. Но нямаме повод да го задържаме сега. Виж, ако пръстенцата на скъпия Андрюша покажеха нещо необикновено. Но вече е късно, народът спи, само ние бодърстваме.
— Сега ще проверим… — Романова решително грабна слушалката, но след няколко сърдити сигнала и собствени убийствени реплики, се съгласи с общото мнение: от началото на великата перестройка в обществото народът свято почита свободното си време. Волю-неволю оставиха за утре отговора на интересуващия ги въпрос, който в същото време можеше да се превърне в основен.
Имаше нещо малко, което не даваше мира на Турецки.
Първо: на кого предпазливият Константиниди е могъл да отвори безпрепятствено вратата?
Второ: защо Бай не страда достатъчно силно за изгубения си милион долара?
Накрая трето: какво ли е имало в големия куфар на Богданов и защо Кисота е тръгнала да го изпраща лично на летището, заобикаляйки митническата проверка?