От тези три компонента можеше да се роди истината.
— Грязнов — попита неочаквано Турецки, как изглеждаше сутринта Богданов? По-точно: с какво беше облечен?
Слава изведнъж засия.
— Умен въпрос! Слушайте сегичка! — изимитира той любимия израз на Романова. — Извинявай, Шура. Сутринта беше със светъл костюм — кремаво-жълтеникав, спомням си. А на излизане от къщи?… Сега ще звънна на Акимов.
Грязнов избра номера на Володя, който си почиваше вкъщи след нощното дежурство в болницата, и му зададе въпроса си. После каза: „Аха“ — и му пожела лека нощ.
— Тъмносив.
— Слава — попита Турецки, — били сте там няколко часа. Лариса не се ли разтършува из шкафовете?
— Не й беше до това!
— Късничко е вече — замислено се обади Меркулов. — Но би трябвало… Саша, казваш, че твоята Кисота надничала в куфара му?
— Надничала е. Но запомнила многото ризи.
— А колко костюма може да има този джентълмен?
— Много, Костя. Толкова нямаме ние тримата.
— Добре. Има вероятност…
— Предлагаш да ходим сега на „Комсомолски“?
— А защо не? — някак обидено се намеси Меркулов. — Едва ли Лариса Георгиевна спи, може да вземем ключовете. Ще подпиша ордер за обиска. По-нататък е въпрос на техника: организираме групата в нашата къща, грабваме документа, свидетелите са на място и хайде. Както на младини. А? Целите са ясни, няма много да се ровите… Но трябва още да помислим.
Турецки започна да скучае. Меркулов забеляза веднага и попита язвително:
— Ами да, вие с твоя приятел работите заедно главно нощем, нали така?
— Добре де, няма — въздъхна Саша и нагло намигна на Грязнов. — Щом ни е толкова принципен шефът, да хукнем по жени.
— Побесняхте ли? — пак изтърси Романова и се задави я от възторг, я от възмущение.
— Не одобрявам — свъси вежда Меркулов — нито действията ви, нито хода на мислите ви.
Турецки и Грязнов се засмяха. Костя и Шура се спогледаха, после той ги погледна с абсолютно наивни, неразбиращи очи. А те не можеха да спрат.
— Какво, нещо неприлично ли казах? — почти се възмути Меркулов.
Саша кимаше през сълзи, Грязнов си бършеше очите с ръкава на ризата си.
— Костя, ти не знаеш, разбира се… Има такъв виц… — Турецки най-сетне се успокои и започна да разказва, като от време на време просто изквичаваше. — Млада учителка предава урок. Предлага на калпазаните си петокласници да й задават гатанки. Става Петя и пита: това е вкусно и сладко, слагаш го в уста — само с три букви. Умната и съвременна учителка машинално изръсва думата, която знае. Класът ще се скъса от смях. Тя недоумява, а Петя укорително съобщава: изобщо чай, но ми хареса ходът на вашите мисли.
— Негодници — поклати глава Меркулов и се усмихна, — нищо не можеш да им кажеш, за всяка буква имат по един виц. Има ли нещо свято за вас?
— Има, Костя. — Турецки вече се успокои. — Проклетата ни служба. И скъпото ни отечество…
— Е, момчета, щом сме почнали така, време е да си ходим. Да си тръгваме. А утре по-раничко ще се срещнем, ще обсъдим на свежа глава и тъкмо ще получим заключенията от експертизата и дактилокартата от първи спецотдел. Поговорката гласи, че утрото е по-мъдро.
— Може да е така — отбеляза Грязнов, докато слизаха по стълбите с Турецки, — но според мен е по-добре да рискуваме днес.
— А защо мълча? — учуди се Саша.
— Нали видя, всичко са решили за себе си без нас. А Костя го направи от порив, това е просто рецидив, тъга по младостта.
— Добре, господин психолог. С коя кола ще тръгнеш?
— По принцип, с моята. Едва ли Бай ще мисли за мен след днешното преживяване.
Ако знаеше Турецки колко греши…
39.
Виталий Александрович Бай бе едновременно разярен и объркан. Не можеше да си прости, че остави някакъв жалък старец да го измами, него — опитния, стар, побелял и печен в занаята.
Това, което назова хитрият следовател, а той не изброи всичко, дори сгреши няколко имена — дори то говори, че тайните на Константиниди съвсем не са изчерпани. Вероятно по-голямата им част не е известна на никого. Освен на оная курва, дето се прави на млада. Ето кого трябваше да притисне. Но как? Спасили са я, значи здравата я пазят.
Не бива да пращам Андрюша. Пък и той май загазва. Трябваше да му се отблагодаря хубаво и да го махна по-надалеч, някъде на юг. До по-добри времена. Дяволът го накара да оправя тази свещ… не, лично той, Бай помоли Андрюша да се порови в колата. А Турецки — ето го главният враг! — не е пропуснал своето. Как му благодареше само: имал златни ръце. Дано не е открил подаръците: Андрюша е голям специалист по техническата част, може да се признае, има природен талант… Бай също много добре знаеше, че ръцете му нямат цена, затова използваше уникалните способности на помощника си крайно рядко и при изключителни обстоятелства.