— Трябва да се очисти женската. — Бай въздъхна престорено. — Няма я, няма и свидетел. Останалото е на хартийка.
— Като трябва — няма проблем.
— Щом няма, започвай от нея. Ще можеш ли сам?
Макар въздъхна леко и дори ласкаво, и отговори с лека насмешка:
— Намерих един будала. Сам ме изведе. За два „зелени“.
— Милиона? И само толкоз? Виж ти… — учуди се Бай. — А после?
— Всичко е чисто. Дори успях да ги преброя пак.
— Ясно. Значи сега онзи се отчита пред Бога?
— Или дявола — промърмори Макар. — Все му е едно. На Малахов — също.
— И него ли… — поклати глава Бай.
— Гурам помоли — поясни кратко Макар. — Знаел много. Страх го е. Може да пропее… Ще свършиш ли работа? — Той го погледна строго в упор и от погледа му Бай дори настръхна.
— Трябва да свърша — отвърна уклончиво. — Но моят план е по-широк.
— Е?
— Аз също съм на мушката. Следователят, който ви е хванал, Турецки — помниш ли го? — Макар кимна. — Може да закопчее Андрюша.
— За какво?
— Не ти ли каза?
— Което ми каза, го знам — възрази рязко Макар. — Ти ми отговори.
— Затова трябва незабавно да изчезвате. — Бай избягна отговора. — И двамата.
— Ние си знаем. Колко за следователя?
Бай вдигна показалеца си.
Макар помисли и кимна:
— „Зелени“, и предварително.
— Разбира се. Днес, сега. А женската?
— Андрюша я познава, той ще свърши това. А как — си е негова грижа. През нощта ще изчезнем. Но ти, Виталий, внимавай! Гурам чака. Ако го преметнеш, ще те намеря на морското дъно.
— Слушай, Макар. — Бай раздразнено повиши глас, но оня го прекъсна:
— Къде си срещал Макар? Никъде не си го виждал и не го познаваш. Познаваш само Гурам. Нали знаеш — щък! — Макар рязко драсна с нокътя на палеца си през гърлото — от ухо до ухо. — Бил съм и си оставам Мкъртич Погосов, ясен ли съм, Виталий?
Този кратък разговор бе някак страшничък, зловещ в тъмния нощен гараж, в плътно затворената кола. От слабата светлина лицето на престъпника изглеждаше сиво като на мъртвец, оставен на слънце две денонощия. Отвратително усещане.
— Добре — каза най-сетне галеристът, — вие с Андрюша решавайте своите проблеми, а моята дума е твърда… — Без малко да се разсмее, като си спомни как зяпна оня страхотно умен следовател изкуствовед. Нали му обеща на сутринта да продължат вече никому ненужното състезание, ненужно най-вече за Бай. — С каква кола си?
— Фургон за хляб. До последната врата.
— Аха, тогава ми е ясно — Бай кимна и се усмихна: — Голям майстор си по мимикрията…
— По какво?
— Камуфлаж, казвам. — Той въздъхна и си помисли: „Господи, с кого трябва да си имам работа!…“
— После ще видим кой ще пие, а кой главата си ще свие! — откликна зловещо Макар, проследявайки го с острите си, присвити очички.
„Гледай, и този е за там!“ — Бай не видя погледа на Макар и се развесели. И тръгна през вътрешната врата, свързваща гаража с къщата, към спалнята си за валута.
40.
Александър Борисович Турецки не знаеше, че главата му е оценена за един милион долара. Ако знаеше, сигурно щеше да се смае: какво става при тях, напоследък един милион долара да не са станали разменна монета?
И друго. Сигурно все пак щеше да започне да се вълнува и да прави грешки. По-сериозни от грешките, които ставаха в изобилие в обикновени условия.
Не, нямаше такова нещо. Просто попита Грязнов къде са сложени ония джунджурийки. Нали в Научно-техническия са погледнали?
Слава отвори капака на зеленото жигули и посочи с пръст.
— Я чакай да го взема и да го подаря на Шура за спомен.
Речено-сторено: операцията трая не повече от минута, само че беше на неудобно за стигане място.
Грязнов веднага си замина успокоен, че преследването на приятеля му със сигурност ще се провали. Турецки пък взе малката полусфера и овалната кутийка, които се прилепват към корпуса на колите с помощта на магнити, явно вносна изработка, и пак се качи в кабинета на началничката на МУР Меркулов и Романова не се изненадаха, като го видяха. Костя само попита с усмивка:
— Версия ли?
— Не, този път обикновена професионална предпазливост. — И демонстративно почеса върха на носа си, с което определено копираше замисления Меркулов. Саша хвърли намерените предмети в кристалния пепелник върху бюрото на Романова. — Помислих, че новият ми познат не е достоен все пак да носи званието порядъчен човек. Доверието ми към него, а също и към тъмното му обкръжение силно се разклати. Затова… Какво ще кажете, уважаеми господа юристи?