— Чакахме вас — отговори следователят. Личеше, че не му се ще да рови и преобръща джобовете на трупа. Нека се заеме експертът.
Обискът на дрехите не даде нищо. В буквалния смисъл. В джобовете на убития нямаше нищо — нито някаква бележка, нито дори носна кърпа.
Лаврушкин най-сетна уцели момента и извика майора:
— Разрешете, другарю инспектор? Как е Мирошник?
— Изпратих го да му зашият ръката. Ще оцелее твоят колега — отговори майорът с явен сарказъм, — ако се научи да стреля! Виж ти! Изпразнил цял пълнител! Ти например си уцелил с единичен.
— Затова пък той го откри — възрази Лаврушкин. — Ако не беше неговото око, сега ръцете ми да са така — и той ги скръсти на гърдите си: — Ако е останало върху какво да ми ги скръстят…
В него отново се пробуди уж стихналата тревога.
— Трябва да се съобщи, другарю майор.
— Бригадирът вече съобщи — отвърна той и кимна към следователя, — и аз се обадих от колата. Знаят. Дадоха ни ценни указания за цяла рота от ОМОН. А ти не стой, върви при жената и я успокой. Кажи, че за днес лимитът от неприятности е изчерпан. Нека да почива. А на теб след малко ще ти изпратят друг колега.
В това време зад гърба на Марат се появи Лариса. Тя смътно бе запомнила как този силен младеж я сграбчи и затътри по пода заедно с бельото и лекия матрак, изнесе я пред самата врата, а той изчезна в кухнята. И едва сега, като видя на площадката мъртвия, разбра, че пак е била на косъм от гибелта. Лариса искаше да види убиеца си.
Въпреки слабия опит на Лаврушкин да я задържи, тя спокойно отстрани милиционера и излезе на площадката.
Несъстоялият се само по стечение на обстоятелствата убиец лежеше по очи.
Отдолу се зададе оперативният работник. Държеше за края на ствола пистолет „Макаров“, намерен на тревата под прозорците. Подаде го на дежурния следовател.
Следователят извади от джоба си носна кърпа, постла я върху дланта си и загъна пистолета. После го предаде на експерта и промърмори:
— Не можеш да насмогнеш с кърпички…
От тази фраза неопитният човек лесно би направил извода, че той, следователят, само с това се занимава — отнема оръжието на престъпниците…
— Какъв е този спортист? — попита следователят. — Трябва да видя как е проникнал на чердака…
— През съседния вход — обади се един от оперативните работници, който бе свалил трупа от въжето.
— Виждаш ли! — рече Марат. — Значи затова Сеня не е могъл да го види, преди да се покаже на стената. Съседният вход е скрит от гаражите.
— И тъй — намеси се майорът, — изпращаме го в моргата за разпознаване? В него няма никакви документи… Дамата, ей богу, по-добре вървете да почивате. Минава три, най-съненото време. Нямате работа тук! — В гласа му се долови раздразнение и умора.
— Аз го познавам — каза неочаквано Лариса. — Това е шофьорът на Виталий Александрович Бай — Андрюша… Боже мой… За какво?
— Как казахте? — повторно попита следователят и всички впериха погледи в жената, която се държеше за слепоочията. — Да не грешите?
Но Лариса сви рамене и поклати отрицателно глава.
— Другарю следовател, и вие, другарю майор — намеси се Марат. — На ваше място веднага щях да докладвам на главния дежурен на МУР, това жилище е под особен контрол при тях.
— Вече казах! — буквално побесня майорът. — Само ти се навират със съветите си.
— Извинете, имах предвид, че Лариса Георгиевна го разпозна. Тук всяка минута е скъпа… Вие сте оперативник и знаете…
— Занимавайте се със своята работа! Сержант сте, струва ми се?
— Старши сержант, другарю майор.
— Отлично. Длъжен ли сте да охранявате? Охранявайте. А ние първо ще съставим протокол за разпознаването. — Майорът бутна следователя по рамото. — Надявам се, че домакинята ще ни позволи да влезем вътре, за да не пишем протокола на стълбището?
— Заповядайте. — Лариса направи място.
— Само след вас — галантно посочи с ръка майорът. — А ти си герой, старши сержант. Покажи ми откъде го свали? Главното — само един изстрел. И право в сърцето. Браво. Можеш да не се вълнуваш, сега ще се обадим и ще съобщим — и го докосна покровителствено по рамото. После се обърна към оперативния работник и предупреди строго: — Пазете внимателно!