43.
Турецки свърши набързо работата си. Придружен от патрулната кола — нов форд с всички милиционерски атрибути по вратите и покрива, — летеше като стрела към къщи. Спря колата, както винаги, срещу входа и на бегом се качи у дома. Едва в банята, докато се плискаше гол до кръста на чешмата, си спомни, че през целия ден не намери време да хапне като хората. Пак ли омлет? Или нещо още по-лошо — замразени пилешки бутчета, както народът ги нарича „крачката на Буш“? Но му трябва половин живот да ги размрази.
Тогава Саша направи най-бързото. Грабна няколко студени кренвирша и ги задъвка с парче сух хляб.
После бързо смени ризата си и надяна стария кобур, който му подари за един рожден ден Грязнов. Пъхна пистолета, а върху ризата облече леко яке с ципове. Сложи документите в джоба и беше готов.
Когато затваряше вратата, чу радиото — приличаше на разговор на седнали в кухнята хора. А щом слезе долу, вдигна глава и видя, че лампата в кухнята свети. Всичко е точно. Той също би си помислил, че има някой вкъщи.
Шофьорът на патрулната кола, която отделиха на Саша по молба на Романова, бе относително млад. Беше служил отдавна, но познаваше Москва доста добре. Още не бяха се запознали и сядайки до него, Саша подаде ръка и се представи по име. Шофьорът стисна ръката на следователя и също се представи просто: Едик. Много добре, значи са на „ти“. Няма време за церемонии.
— Едик, хайде да съставим маршрута — предложи Турецки. — Сега отиваме в Шереметиево, но през Киевската гара. Върти ми се нещо в главата. Да ти показвам ли пътя?
— Няма нужда — отвърна шофьорът и тръгна с включени лампи. — Излизаме на „Комсомолски“, нагоре по „Боровски“ и надясно по крайбрежната, гарата е близо.
— Отлично — отбеляза Саша и си облегна главата назад. Заразмишлява.
До полунощ от Киевската гара тръгват всички основни бързи влакове. После остават четири или пет пътнически. Но сега е лято, разгарът на туристическия сезон и по някаква своя логика жепейците биха могли да пуснат още някой и друг сборен бърз влак, без да съобщават в печата или по радиото.
Турецки бе склонен да вярва, че Бай, ако е решил да изчезва, дори временно, ще хукне към Шереметиево. Там, изглежда, си има надеждно разработен канал — дали лично, или най-вероятно с помощта на Кисота и разните продажни митничари.
Саша посегна към радиотелефона, монтиран в жабката. Кимна към шофьора:
— Може ли?
— Колкото искаш — усмихна се Едуард.
Турецки избра вилата на Бай. Дълго никой не отговаряше на настойчивото звънене и му писна да чака. Реши, че стопанинът вече е напуснал вилата, и се накани да избере друг номер, но някой се обади. Мърморещ старчески женски глас.
— Господи Боже мой, че кой звъни по това време? Вие ли сте, Виталий Александрович? Да не сте забравили нещо?
Той не беше продумал още, а бабката, или каквато и да е, вече издаде половината тайни на своя господар.
— Не, уважаема, не е Виталий. Аз съм негов приятел, Александър Борисович ме наричат. Ама той да не е заминал, без да ме предупреди? Имахме много важна среща. И далече ли отиде, с ваше позволение? Може би ще успея да се видя с него?
— Как да ви кажа — жената се замисли. Обикновено, като излизаше, Бай не й позволяваше да пипа телефонните слушалки, с каквито бе пълна къщата. Но сега нищо не заръча.
— Отдавна ли замина? Ах, преди час. Колко жалко, и къде да му предам сега парите. Закъде се стягаше? Аха, за Киев? Така ли каза?… Ами да, за ден-два, бива, ще се развее из Киев, ще се изкъпе в Днепър и — хайде у дома.
А преди да излезе — му предаде словоохотливата прислужничка, за което Турецки я благославяше, а Бай би я убил, — говори с някого от женски пол, защото й викаше гълъбице… Не, не гълъбче, а гълъбице, това хубаво го запомних. И споменаваше някакъв такъв… Абе, където продават вносен спирт, и хората го пият и се тровят, по вестниците пишат, даже по телевизора казваха. Недейте да пийте, защото ще умрете значи, пък все продават…
— Какъв е този спирт? — попита на глас Турецки, а Едуард веднага отговори като в телевизионното предаване „Какво? Къде? Кога?“:
— „Роял“ ли?
— Да, има такова казино. Или нощен клуб — „Роял“.
— Аа! — поде старицата и ситно се засмя. — Ама не ме издавайте, че съм казала, да не се разлюти много. То аз виждам добрия човек и по телефона! Защо пък, викам, да не помогна?
— Благодаря, как ви е името, извинете, не чух добре.