Бай не знаеше какво да отговори. Опасно е и да мълчи. Като слушаше уж непринуденото бъбрене на следователя, непрекъснато имаше усещането, че участва в някакъв бездарен, но много опасен номер. И непринудената бъбривост на това лице, облечено с голяма власт, можеше да бъде само добре направена маска. Но какво има под маската? Какво могат да знаят? Как да изпрати Макар за Турецки? Андрюша — ясно, ще си свърши работата и ще изчезне, ами Макар? Ето го Турецки, можеш да го пипнеш с ръка. Но… Зад нас е колата му. И пред нас, както твърди, било пълно с патрули, но колко пътуваме, нито един не е минал. Ако наистина е номер? И те просто по най-елементарния начин ме водят. Или ме пасат, както се изразяват при тях? Как да разбера, как да проверя? От един неправилен ход може да зависи целият ми живот.
— Виталий Александрович, кажете ми като на мильо — Турецки се обърна с искрена усмивка към Бай, — това ваше колекциониране на картини и прочие работи, то професия ли е? Или, как го наричат сега — хоби. Може ли човек да даде целия си живот за това? Добре, събрал ги, а после?
— А, това ли било — усмихна се Бай. — Страст. Вашата професия харесва ли ви?
— Да предположим. Хем да ловиш бандити и престъпници, да се ровиш в лайна и кръв не е най-голямото удоволствие, честно да си призная. Но то е друго. То е дълг, ако щете, а всъщност служба. И държавата ми плаща пари за нея.
— А професията на колекционера съвсем не е служба. Служат в музеите, описват и изучават картини, правят изложби, опазват, така да се каже, висшата култура на нацията, световната. Човешката. А когато се приобщаваш към истинската култура, забравяш всичко на света, дом, семейство. Възниква страстта.
— Добре де, събрали сте ги. Дайте ги на музея, нека да ги гледат всички, не е ли така?
— В идеалния случай е съвсем правилно. Но вие сте наивен човек. Възниква друго чувство: това аз съм събирал, намерил, това е мое. И то е безценно.
— Тоест… собственически чувства, така ли?
— Отчасти.
— И затова крадат, убиват?
— Но защо! — Бай изпухтя от такова примитивно разбиране. — За съжаление има и изключения. Но като цяло колекционерите са пределно порядъчни хора.
— А Константиниди, как беше според вас?
— Особен въпрос… Не е за обсъждане в кола. — Бай се усмихна открито, като непрекъснато се стараеше да успокои тревогата си. — Беше различен.
— А вие?
— Какво аз? — Галеристът сякаш се обърка от толкова пряк въпрос.
— Например вие с вашия уж мек характер, величавост и стремеж към красив живот сред любимите платна бихте ли могли да извършите престъпление?
— Въпросът някак си е странен.
— Например името Ситковски нищо ли не ви говори?
— Ситковски? — Бай се смая. Познаваше го чудесно, знаеше как завърши неговият случай. — Да, чувал съм го. Но не се е налагало да се срещаме, имахме различни интереси. Мисля, че той се интересуваше главно от икони… А после имаше нещо криминално, нали?
— Да — спокойно отбеляза Турецки. — Той пречука няколко колекционери, извинете за нехуманния термин. Тогава това също ли е страст?
— Възможно е — замислено пророни събеседникът му. Все още не разбираше накъде бие следователят. — Позволете да полюбопитствам, защо ми задавате подобни въпроси?
— Спомних си случая на Ситковски. Странна закономерност: жертвите сами му отваряли вратата. А колекционерите, както веднъж споменахте, са пределно предпазливи хора. Понякога дори си вредят, нали така?
— Вие по-добре знаете. Щом съм казал, значи е така.
— Тогава на кого е отворил Константиниди? На зет си? Или на някой друг, много добре познат? Ето ви гатанката. Търсим отговора…
Все пак минаха една-две патрулки. И Бай малко се поуспокои, изглежда, следователят не го излъга. Момчета с автомати излизаха до осовата линия, но като виждаха зад реното патрулно-постовата кола с включена лампа, милостиво даваха път. Така стигнаха в Переделкино. Спряха пред вилата. Излязоха от колата и се приготвиха да се сбогуват.
Докато Артур изтича да отвори вратата, Турецки се протягаше и с целия си вид демонстрираше, че сега е най-добре да обърнат по някоя чашка, но… Служба.