— Тук сигурно е пълно със славеи?
— Има достатъчно — усмихна се Бай и уж случайно погледна часовника си така, че Турецки да забележи.
Не забелязваше. Артур се качи в колата и я вкара в двора, а следователят сякаш нарочно не бързаше.
Точно тогава от форда се показа шофьорът и извика високо:
— Александър Борисович, спешно ви търсят!
— Един момент — Турецки се извини, сякаш се канеше да продължи беседата, и изтича в своята кола.
Обаждаше се Романова.
— Саша, произшествие! Тоест всичко върви по ноти. Току-що ми съобщиха от МУР, слушай добре: на „Староконюшени“ за малко да бъде извършено покушение срещу дъщерята на Константиниди. От покрива на кооперацията са спускал и мощен заряд. Атентаторът е убит при престрелката. Лариса го е разпознала, това е помощникът на Бай, Андрюша май се казваше. Тялото е изпратено в моргата. Ти къде си?
— На двайсет метра от вилата на Бай, а той стои пред портата и чака да се върна, за да си продължим приказката за времето. Сигурно ли е? Не е ли могла да сгреши?
— Сама го е назовала. Андрюша, казала. И е подписала протокола за разпознаване. Как е Бай?
— Взех го около казино „Роял“, стигнахме до Фили, където закара у тях пияната Кисота, там се срещнахме. Подробностите от Костя. Мисля, че не спи.
— Не, не спи, току-що разговарях с него. Добре, а следващите ти стъпки?
— Ще съобщя на Бай за покушението. За трупа. За случайното разпознаване. А ще оставим за утре да му връчим обвинението.
— Мислиш ли, че ще се паникьоса?
— Аха. И ще избяга. Вече закъсня за киевския влак. Сега му остава Шереметиево. Там ще се срещнем.
— Действай. В Авиационния отдел на милицията ще те чака майор Климчук.
Саша изключи връзката, слезе от колата и тръгна бавно към широко отворената порта на Бай. Спря до него, пъхна ръцете си в джобовете на панталона, направи дълга пауза и каза:
— Лоша работа, Виталий Александрович. Та къде казвате, е вашият помощник сега?
— В отпуска, защо? — завълнува се Бай.
— Отдавна ли замина?
— Май още вчера… Мога да попитам Артур. Мисля, че той го закара на гарата, за влака.
— А къде е отпътувал?
— Господи, Александър Борисович, започвате да ме плашите. Какво се е случило? Защо се изменихте изведнъж? Някаква неприятност ли?
— За малко да се случи… Току-що ми съобщиха от МУР, че е предотвратено покушение над Лариса Георгиевна, която се е намирала в дома на баща си, на „Староконюшени“. Използвали са заряд с голяма сила. Но потенциалният убиец е бил убит при възникналата престрелка. Нямал е документи. Е, какво ще кажете?
— Това е ужасно! — възкликна Бай. — Защо? На кого е нужно? Слушайте, да не ме разигравате?… Впрочем почакайте, това да не е нечие отмъщение за арестуването на насилниците й?
— Отначало помислихме същото. Но Лариса е разпознала убиеца: вашият верен Андрюша. Впрочем как е фамилното му име?
— Беленки. — Бай се шашна напълно. Дори на слабата светлина от уличната лампа се виждаше как лицето му се обезкръви. — Не може да бъде!… Това е някакво чудовищно недоразумение!
— Какво ти недоразумение! — мрачно го прекъсна Турецки. — Но във връзка с това ще ви помоля, Виталий Александрович, утре още сутринта да дойдете при мен в Главна прокуратура и заедно да отидем в моргата за разпознаване. Сега вече е късно, пък няма смисъл нито за вас, нито за мен. После ще изясняваме обстоятелствата около този криминален случай. Вашата помощ ще е нужна много на следствието. Смятам да не ви карам сега да декларирате писмено, че няма да напускате града, вие сте отговорен човек и сам разбирате важността на явяването си. Така че извинете и останете със здраве. Ще отида на „Староконюшени“, какво да се прави, служба. Довиждане.
Сбогуването бе сухо и без ръкостискания. Бай стоеше пред портата със зяпнала уста в прекия смисъл на думата. Сетне, когато милиционерската кола се скри зад завоя, той се юрна презглава към къщи.
Беше стигнал до точката, когато обхванатият от паника човек започва да прави грешка след грешка. Да бяга? Но къде? Да изостави всичко — и пак отначало? Няма вече сили. Но Андрей! Как е могъл, как е могъл… да изгърми?! Нали е професионалист! И Макар трябваше да е там… Какво да правя? Какво ще говоря? Утрото — ето го, вече съмва… Колко време имам… Не, тази среща съвсем не е случайна. Те знаят. Но какво? Трябва да изчезвам! Макар да не ме е карал да подписвам декларация. А аз бях пиян! Можел съм да изтърва какво ли не! Спокойно! — заповяда си Бай.