— Турецки ли? — Дежурният следовател наостри уши. — Трябва спешно да се обадим. Ех, момчета, това може да бъде много сериозно. Не си отивай, как се казваш?
— Сашка, адаши сме — въздъхна младежът, седна на бордюра и хвана с две ръце главата си.
Дежурният следовател изтича при колата си и започна да звъни в дежурната на Главно управление на вътрешните работи на Москва. Там приеха съобщението и заповядаха на следователя да не се отдалечава от телефона. След няколко минути се раздаде развълнуваният глас на Романова. Тя попита къде е станал взривът. Като чу, че в двора пред дома му, въздъхна с облекчение.
— Добре, чуй сега. Качи се на четвъртия етаж, в апартамента му, може и там да има нещо сложено. Не е загинал Турецки. Сега е на задача в съвсем друг район. Мога да предположа, че се е взривил или неопитен убиец, или крадец на коли. Но никому нито дума. Изрази съчувствие на хората, за какво ли им е на горките, но имаш ли друго предложение? Действай. А трупът, или това, което е останало от него, изпрати в моргата, може да го идентифицираме.
В това време Турецки приближаваше с мощния форд летище Шереметиево. И естествено, не можеше да чуе какво говорят съседите за него. Телефонното обаждане на Романова го застигна някъде на изхода от Ленинградското шосе.
— Е, Саша — тя въздъхна някак странно, — винаги съм била сигурна, че иде живееш дълго. Здравата си ги настъпил по опашката. Върши си работата и по-малко емоции. И започвай да пестиш за нова кола.
— Какво се е случило? — разтревожи се той.
— Това, нямаш вече жигули. И прозорци нямате на двата етажа. Нали казвах да не спирате колите из дворовете. Хора вървят, играят деца.
— Ясно — досети се той. — Значи е задействало?
— И още как! Вътре се е оказал някакъв тип. Не унивай, ще ти съберем пари за нова кола, да те вземат мътните. Какво да правим? Не ни бутат рушвети, слава богу… Живеем си като добри хора. Къде си сега?
— Последен завой.
— Е, добре, сине — въздъхна Александра Ивановна и Турецки оцени истински нейното ласкаво, родно „сине“. — Стискам ти палци…
Турецки се усмихна и намигна на Едуард.
— Нищо, ще поживеем. И ще хванем здраво тая паплач за едно… скандално място.
45.
Майор Климчук приличаше на голям куфар на колела. Едър, тежък, широкоплещест, с бързи и ловки движения като циркова мечка. Късите му крака сякаш не вървяха, а ситняха. И това предизвикваше неволна усмивка.
Чакаше до вратата-въртележка пред входа на летището и пушеше, поглеждайки пристигащите коли. Турецки още не бе слязъл от патрулката, когато той пръв отиде да го посрещне. Козирува, допрял дланта си до козирката.
— Здравейте… Аз съм Иван Василиевич Климчук.
— Александър Борисович — представи се Турецки.
— Слушам ви, какво има? Каква е тази паника?
Турецки бързо нахвърли ситуацията. Майорът запали цигара и го покани, но той отказа: бездруго гърлото му е пресъхнало.
— Ще оправим работата — успокои го Климчук. — Хайде в бюфета.
Седнаха зад празния тезгях — кой да закусва в четири сутринта? — взеха по чаша студена фанта и продължиха разговора си.
— Значи смятате, че това е Снегирьов? — замисли се Климчук. — Долно животно, извинете за израза! А вашият Бай какво поданство има?
— Наше. — Турецки се усмихна и си спомни как миналата седмица, тъкмо когато започваха следствието, Грязнов му заостри вниманието върху няколко любопитни факта от биографията на Виталий Александрович. Друг на негово място след толкова години живот в чужбина земята ще съдере за американско или някакво друго гражданство. А този както си беше съветски гражданин, така и си остана. Патриот значи? Не, сигурно парите са се оказали по-важни от патриотизма, а за него е все едно какво пише в паспорта му.
— Тогава е по-лесно. Не мога да търпя консулските съветници. Големи буквоеди и формалисти, цели езоповци, както четох наскоро.
Посмяха се.
— Няма да се появявам до последно. А връзка ще ни бъде Едуард, шофьорът на нашата кола. Ще обикалям наоколо, да не ме засече митницата. Или още по-добре, ще остана тук.
— Разбрахме се. — И се разделиха.
Саша обясни на Едик какво очаква от него, той се съгласи на драго сърце да помогне, излезе от колата и тръгна из чакалнята. Турецки затвори очи, облегна назад глава и започна да планира утрешния си ден. По-точно — днешния, нали вече е вторник.