Турецки предложи на Бай сам да отвори тайника на куфара си. Всичко излезе много по-просто и примитивно, отколкото очакваше. Бай небрежно изсипа на масата малко неща, сетне откъсна от дъното и капана няколко хитроумно залепени стикерчета и пред взора на „възхитената публика“ блеснаха платната на Мане, Дега, Синяк, рисунки на Сезан и други художници, чиито имена не говореха много на Турецки. Поне тези знаеше, и слава богу.
Но да вземем този Едуард Мане. Картината е нарисувана красиво. Цялата грее — небето, водата, почернелите червенобради мъже. Девици с шапки. Сякаш всичко диша въздух, вятър. Да, наистина е красиво. Но да убиеш човек заради нея?!
Турецки внезапно изпита още едно неочаквано чувство. Нали тия картини не трябва да се съзерцават в такава обстановка, и много ясно — не в такова състояние, не в пет и нещо сутринта. Но му се стори, че в платната напълно е изчезнала сянката на святост, която е присъща на произведенията в музеите. Дали му се привидя някаква кървава пелена, но нямаше порив да се възхищава, измъчваше го неясното желание да ги отхвърли някъде по-далеч от очите си. Навярно му бе повлияло малко недоброжелателното отношение на Бай към тези произведения, неговото фамилиарно „картинка“, „картинки“…
Когато галеристът завърши своята кратка изповед, написана на три странички, и изброи произведенията на изкуството в тайника на куфара, предназначени за изнасяне в чужбина, в дадения случай в Австрия, Турецки прибра всичко в куфара, запечата го по съответния начин и го занесе във форда. При това не пропусна да намекне на Бай, че напразно е освободил колата си, сега щеше да пътува комфортно, с ледено боржоми, а тук може да разчита само на чаша вода от чешмата, вмирисана силно на химия.
Саша остави Снегирьов в ръцете на ведомствената милиция в лицето на заместник-началника на отдел „Вътрешни работи“ при летище Шереметиево майор Климчук. Това е негова епархия. Нека се оправят двамата с Козлов.
Като имаше предвид габаритите на Бай, Турецки му предложи да се настани на задната седалка, а той седна до Едуард, и поеха към Москва. Нощта свърши. До началото на новия работен ден оставаха по-малко от два часа.
Вторник, 18 юли, сутринта
46.
Направо от колата Турецки позвъни на Александра Ивановна. Беше уверен, че тя едва ли спи и чака новини. Докладва, че операцията е завършена. Пристигат. Тя разбра и само добави, че към осем ще бъде в кабинета си.
— Качи се с него в залата за опознаване.
За Турецки това бе удобно по няколко причини. Като начало, Романова искаше да наблюдава малко разпита от съседния кабинет. В него обикновено се канят потърпевши или свидетели на тежки престъпления, които по различни причини, а най-често от страх пред престъпника не искат да бъдат забелязани от него.
Освен това на „Петровка“ 38 всички служби са подръка, няма нужда от изпращане на куриери надалеч.
Изглежда, че целият вчерашен ден, преминал в нерви, и безсънната нощ, пълна с вълнения и страх, бяха сломили Бай. И външният му вид бе объркан, изплашен и покорен. Най-подходящото време да го притиснат както трябва и да го накарат да даде правдиви показания по делото за убийството на Константиниди.
Още преди пристигането им, Льоня Кругликов бе успял много подробно да изучи общата тетрадка на Константиниди. Сега си правеше бележки за предстоящия разпит. Турецки също формулира окончателно въпросите си. През изминалата нощ дълго размишлява по тях. Всичко бе готово за конкретен и много подробен разпит на заподозрения. Бяха спазени и всички необходими формалности: Бай се подписа, че е наказателно отговорен, ако даде лъжливи показания и ако откаже да даде показания, съгласно членове 181 и 182 от Наказателния кодекс.