— Ти по̀ знаеш — иронизира Костя, — нали се разхождате неглиже.
— Шефе, обиждаш. Изключително заради работата. Друго е по-сложно, но аз разчитам на Льоня. Нужен е списък на изчезналите произведения, не просто автор и название, но и обем, формат, да ги вземат мътните. Не разбирам от тия работи. Как ще успее за една нощ? Не се ли е обаждал?
— Звънна веднъж. Всичко е както твърди Бай. Прочетох съвместния ви труд. — Меркулов извади от папката протоколите, съставени на летището и на „Петровка“. — Бай не се страхува, наистина са намерени пет платна. Те са от каталога на Константиниди. Нещо повече, там не е отбелязано „продадени“. Значи са крадени… Господи, какъв е този живот? Само обиски… Трябва да се отиде на „Староконюшени“ при Лариса. Полунин работи със своите на „Комсомолски“… — Меркулов повъздиша и прелисти страница в бележника си. — Във Фрязино е намерен трупът на контрольора Скиба от Следствения арест. Почеркът е както при Малахов — от ухо до ухо. Погосов май?
— А кой друг! И фойерверкът пред къщи — също е негова работа. Но той не е пиротехник, може и да няма отношение към бомбата. По-скоро това е дело на ръчиците на Андрюша Беленки. Излиза, че покойникът наистина е имал златни ръце, прав е Бай… А според теб, Костя, за кого беше изгодно, не — нужно! — да ни отстрани двамата с Лариса: Бай или Ованесов? Да кажем, Гурам може да се опасява, че сто и седемнайсети член, алинея четвърта е направо смърт за един „авторитет“ сред крадците. Какво общо имам аз? Погосов е премахнал Малахов, пак той — Скиба, своя спасител, така да се каже. Това трябваше да се случи, само един идиот не би загрял. По идея Погосов е трябвало тогава да премахне и Лариса. Но нали на въжето висеше Беленки? Смятай: три часът след полунощ — в „Староконюшени“. В същото време гръмва при мен в двора… Поне откараха ли останките? Или стоят и всички ги гледат?
— Махнахме ги — мрачно измърмори Меркулов. — Но гледай да не се появяваш там поне за една седмица… У дома ли да дойдеш? — попита без всякаква надежда.
— Да, да нахлувам в порядъчно семейство. Как можа да ти хрумне! Имаш голяма дъщеря! Красавица! Ще тръгнат приказки, клюки. А защо не бива у дома?
— Какво общо има дъщерята мома?! Ти какво общо имаш? Турецки! — почти се възмути Костя.
Той разпери ръце и се пошегува:
— Защото няма да ми устои, Костя, тогава ще се наложи спешно да й търсиш съпруг, та да се ожени и да не пита нищо. Нима не разбираш? Шегувам се, шегувам се, не се сърди. Да не се страхуваш, че съседите ще ме разкъсат заради нощните изпълнения?
— Глупчо… — въздъхна Меркулов. — И без това имаме малко хора, не можем да пазим всеки.
— Това са глупости, Костя. Друго ме интересува. Видя ли кофата?
— Коя? Тази с бомбата ли? Не, защо.
— Ако я занесем в дома на Бай и я покажем на прислужничката му? Той си има една Клавдия Ивановна, една бъбрица, чисти му. И пазач — Льоша, съвсем младо момче. Но… с него засега не бих разговарял. Ами ако бабата вземе и си познае кофата, а? Старите хора се отнасят с почит към старите предмети.
— Може да са я намерили на сметището.
— Трябва да сме сигурни в това.
Костя вдигна мълчаливо слушалката и позвъни на Романова. Предаде й с две думи предложението на Турецки, помоли да изяснят каква е била онази кофа и на кое сметище са я намерили. Меркулов явно не хареса догадката на Саша. Докато обсъждаха тактиката на поведение, звънна Шура и потвърди съмненията на Костя — кофата е била стара и пробита и точно през тези дупки са минавали почти невидими жици към вратата на Турецки. Една нова кофа ще направи впечатление, предположил Синцов, старата всеки ще я подмине. Малко ли боклуци има по стълбищата? На това са разчитали гадовете.
Да. Турецки само се почеса по тила и стана, за да отиде да изяснява как върви при Полунин и да го пребазира с групата му на „Хтароконюшени“. Засега Костя има право за едно: писна му от тия обиски, да ги вземат мътните дано!
48.
Силните удари най-често угнетяват слабите хора. Сергей Полунин, човек рязък и за някои неща безапелационен, мислеше, че така ще стане и с Лариса Георгиевна. След всички трагични премеждия — и тази нощна история! Когато отиде на сутринта да й обясни, че е необходим още един щателен оглед на апартамента на „Комсомолски проспект“ — уж за по-просто не спомена думата обиск, — очаквал да види изплашена и изморена жена, но по неговия израз, бил разочарован. За хубаво. Лариса Георгиевна била още слаба физически, но много дейна духовно. Веднага заявила, че не възразява срещу обиска, но поставила задължително условие да присъства онзи „оперативен работник“ — дори термина усвоила, — който я спасявал и вчера бил в апартамента. „Турецки ли? — попитал Полунин. — Но той сега разпитва Бай. И не е спал цяла нощ. Впрочем и него едва не са го взривили миналата нощ. Във всеки случай колата му е изгоряла напълно.“ Тоест казал й всичко, което знае. „Не, настоявала Лариса, не следователя, а втория, един риж.“ „А, Грязнов? — сетил се Полунин. — Можем да му звъннем, ако е вкъщи.“