— Татко ме беше помолил да я пазя като най-голямата ценност. Моля ви и се надявам… Обещахте.
Слава отвори папката, сложи я на масата, взе няколко пожълтели листчета с рисунки и погледна въпросително към Лариса:
— Кой е рисувал това?
— Микеланджело… Дюрер… Рембранд… Тези имена говорят ли ви нещо?
— Твърде много — спокойно и солидно отвърна Грязнов. — Хайде заедно да опишем броя на рисунките, авторите и какво е нарисувано, за да няма после съмнения.
Описанието на дузината рисунки отне петнайсет минути. Толкова трая почистването на помещението. Някъде около два часа Полунин реши, че може да тръгват.
— Лариса Георгиевна, нищо ли не искате да си вземете? Вчера не ви беше до това, много ясно — състрадателно заговори Грязнов, а Полунин отбеляза за себе си: рижият умее да говори с жени.
— Да, с ваше позволение, ако ме почакате, бих искала да взема някои неща… дрехи… козметика… Може ли?
— Естествено! — зарадва се Грязнов. Щом жената заговори за козметика, значи работите се оправят. — А аз може ли да се обадя по телефона?
— За бога. Може да пушите. — Тя се обърна към останалите. — Ако искате, в бара има алкохол. Заповядайте.
Отказаха се от алкохола, макар и със съжаление. Но запушиха с удоволствие.
Грязнов избра номера на Турецки.
— Слава, ти ли си? Откъде? — обади се самият Турецки.
— От Комсомолски проспект.
— Така ли? А аз мислех, че си отспиваш. Кой вятър те завея там? Да не си научил за моята жигула и да си хукнал да гледаш? Вместо да съчувстваш малко на приятеля си…
— Тук сме с Лариса Георгиевна. Командва Полунин.
— А ти?
— По нейна лична молба.
— Винаги съм твърдял…
— Престани — прекъсна го Грязнов, без всякакво уважение. — Намерихме някои работи. Можеш да благодариш предварително.
— И какво?
— Костюми, следи, разписката на Бай, сведения за откраднатия Дега. — Грязнов се обърна към Полунин: — Правилно ли го казах? — Той му кимна и Слава продължи: — Именно Дега, както чу. И накрая няколко рисунки. Ценни според мен. Ще ги покажем на Кругликов.
— Кои художници?
— Най-различни… Този… Микеланджело. После Тициан, нали? Ами Дюрер, кой още? Рембранд и други. Защо млъкна?
— Може ли да повториш? — почти ужасено попита Турецки.
— Какво толкова? Мога, разбира се.
— Ах, ти, рижо магаре! Знаеш ли поне за какво говориш?! Боже! С кого дружа през целия си съзнателен живот?!
— Какво искаш наистина? — Грязнов почти се разсърди. — Лариса Георгиевна ще си вземе необходимите неща, козметики разни, и заминаваме на „Староконюшени“. Предупреди Кругликов, че има нещо по неговата част. А какво става с Бай?
— После, Слава, после! Чакам ви на „Староконюшени“! А за козметиката — добре го измисли, винаги съм ти вярвал!
— Но аз…
„Ту-ту-ту“ — отговори слушалката.
Докато Полунин и колегите му щателно претърсваха всеки сантиметър от жилището на Константиниди и преравяха вехториите от надстройката в антрето, Лариса старателно мръщеше чело и си спомняше кътчетата, които биха могли да крият тайните на баща й. За надстройката се сети неочаквано: веднъж баща й каза, че има творби, за които музеите на съвременното изкуство биха дали много. И сега тя с нетърпение наблюдаваше как Грязнов, стъпил на табуретката, подаваше на колегите си някакви прашни чували, стари кошници, сгънати платнени куфари. Отваряха, оглеждаха, но не намираха картини.
— Край! — отсече най-сетне Слава. — Ама че прахоляци! От векове! Лариса Георгиевна, на ваше място здравата ще се накарам на Полина! Макар че как ли ще стигне тук?
— Нямаше ли нещо карирано?
— Чакайте! Кариран? Ето го!
— Не, трябва да е червен… — вече без всякаква надежда каза Лариса, защото си спомни как веднъж пошушна на Вадим, че май баща й наистина е остарял: започнал е да си крие картините сред боклуците в надстройката. Но Димка сякаш не прояви никакъв интерес, нищо не попита… Нима е запомнил негодникът?! Какво да се прави, сама си е виновна…
В това време Турецки, седнал зад писалището сейф, заедно с един плешив експерт от Научно-техническия отдел, разглеждаше благоговейно рисунка след рисунка, обръщаше листата и изучаваше надписите на немски върху малките бандеролчета, залепени на гърба на всяка от тях.