— Тези неща се наричат при тях атрибутивни етикети, ако не бъркам — рече плешивият експерт. — На кого принадлежат, откъде са взети, номер и дата. Кругликов знае по-добре, той ще каже как е правилно.
Турецки не знаеше немски, въпреки това разбра, че например тази рисунка с надпис „Кранах“, направен с молив на руски, макар едва да се вижда, е принадлежала на Дрезденската картинна галерия, на еди-кой си кабинет или стая и през 1942 година е имала номер 17043/4. И така на всяка рисунка.
На вътрешната страна на папката пък имаше лилав печат на ленинградския Държавен музей Ермитаж, мастилен номер 970351 и също дата — 1950 г.
Хубава работа! Излиза, че тези рисунки на велики майстори са откраднати от немците през четирийсет и втора година! После се озовават при нас, в Питер, и вече оттам по някакъв таен или може би съвсем не таен начин попадат в ръцете на Георгий Георгиевич Константиниди, който дори не ги пази при себе си, а у дъщеря си, в тайника на тоалетката й. Криминале!
Лариса не можа да каже нищо убедително по този повод. Просто баща й предал тази папка, когато купил ореховата спална гарнитура за нея и мъжа й. Чекмеджетата на тоалетката се отваряли по този странен начин — като се започне от горното. На дъното на най-долното имало тайник за папката. Лариса не била казвала на никого за това, баща й бил категоричен, като я предупредил, че в тази папка е бъдещето й. Но ако не беше тази трагедия?…
Ясно е, че най-вероятно папката се е озовала по нечестен на чин в тайника. Добре поне, че знаят произхода й. Има печат, дата, номер. Значи трябва да се обърнат към Ермитажа.
Турецки забеляза, че Лариса Георгиевна е разстроена от нещо, затова не пропусна да прояви учтивост и попита за причината.
— Изчезнали са — някак отчуждено отвърна Лариса.
— Нещо ценно ли?
— Да — въздъхна тя. — Седем платна. Кандински, Малевич и Марк Шагал. Баща ми много се гордееше с тях.
— Но как е могло да стане? Нима крадците са знаели?
— Ами… можеше да знае само един „крадец“ — с презрение отвърна тя. — Богданов, дано го пипнат…
— Може би точно тези платна са станали причина за гибелта на баща ви? — предположи Турецки, като гледаше към Грязнов.
— А това за какво му е било? — Тя махна пренебрежително с ръка край празната стена. До перваза имаше камара с рамки. — Не му ли стигна Дега?
— Но ние намерихме Дега — възрази Турецки.
— Как? — очите на Лариса се разшириха и учудено погледнаха към Грязнов. Къде? Защо не ми казахте?…
— Нищо не съм знаел, кълна ви се! — Грязнов притисна длан до гърдите си.
— Нямаше как да знаеш — усмихна се Турецки. — И Дега — вашия или някой друг, и Едуард Мане, и две рисунки на Сезан, и Гоя, и други работи. Намерихме ги у Виталий Александрович Бай. Нощес. На летището, когато се канеше да излети за Австрия. Впрочем, без да е минал митническа проверка. Такива ми ти работи, господа!
— Нали те питах! — едва не се примоли Грязнов.
— Нямаше време, Слава! Казах ти: после. Ето че сега научи. Така че, Лариса Георгиевна, можете вече да не се тревожите за Дега. Сега просто изучаваме произхода му. Не на художника, естествено, а кой е бил предишният собственик на платното и как е попаднало тук.
— Ясно — рече иронично Грязнов. — Аз си спя, а ти сам… Това ми било приятел! Представяте ли си, Лариса Георгиевна! Толкова години сме работили заедно.
Турецки разбра, че сега Слава просто отвлича вниманието на домакинята от доста тъжните й мисли за загубените за нея платна. Завинаги. Защото едва ли е била „чиста“ историята на получаването им от стария колекционер. По всяка вероятност Лариса не може да не го знае. Но сега по-добре тайната да е у приятел, отколкото у противник. Слава е прав. И трябва да го подкрепи.
— Лариса Георгиевна, още нещо не съм ви казал. Според моето просветено око вече сме открили убиеца на вашия баща. За съжаление късно. Това е същият човек, който миналата нощ направи опит за покушение над вас. Но все пак успя да взриви колата ми и да сложи под вратата ми адска бомба. У вас не му провървя — охраната се оказа бдителна. Между другото, един от милиционерите е ранен. Защо гледате така? Да, както го представи Бай, това е помощникът му, шофьор и личен телохранител, с право да носи огнестрелно оръжие. Бай ни уверява, че не само не е знаел нищо подобно, но дори не се е досещал. Сега работим с него. Интересно ли ви е?
Но Лариса мълчеше и гледаше с широко отворени от учудване очи, а от време на време местеше погледа си върху Грязнов.