— Почакайте, излиза, че ако, да речем, Бай позвъни на баща ви и каже: сега ще дойде Андрей, Георгий Георгиевич щеше ли да го пусне вкъщи?
— А защо не?
— Сергей! Къде е разписката на Бай?
— Ето я. — Полунин извади от папката лист хартия с огладени гънки. — Какво, съмнения ли се появиха?
— И то какви… Лариса Георгиевна, скъпа, помогнете на Сергей Виталиевич, ако обичате. Много е важно. А аз ще запаля, с ваше позволение, и малко ще помисля.
— Моля. Ще ви донеса пепелника. А не искате ли да хапнете?
— Благодаря, пил съм днес кафе…
Върна се Грязнов. И Турецки го почна от вратата с въпроси:
— Заминаха ли?
— Момент. — Той погледна през прозореца. — Не са още, защо?
— Спешно ги спри! Извикай, ще тръгна с тях.
— Какво се е случило?
— Няма ли да се караш?
— Не. И?
— Нова версия, старче. Да благодарим на Лариса Георгиевна. Добре, привършвайте тук, нека охраната да остане, а вие — на „Петровка“. Като пристигна, ще разкажа.
Грязнов изпрати Турецки до площадката пред асансьора и попита тихо:
— Какво става все пак?
— Чете ли разписката на Бай?
— Е?
— Искаш ли да ти кажа! Какво пише Бай? „Аз, този и този, на еди-коя дата получих от еди-кого си картина на Мане и две рисунки на Сезан, които той ми достави според предварителната ми уговорка с Г. Г. Константиниди. Точка.“ Нито дума за един милион долара. Защо? Защото не му ги е дал. Може да е платил на Вадим за Дега, за какво ли не още, но не е дал милиона, а преживяваше пред нас за очи. Заради мен преживяваше. Схващаш ли? Слава, или се побърквам, или наистина напипахме нещо. Оказва се, че дядото е познавал добре този Андрюша — ето го отговорът. На свой ред Бай е знаел, че Вадим спешно заминава за чужбина. Защо да дава милиончето на Вадим? Можел е да измами дядото, да каже, че му изпраща милиона. А вместо милиона изпраща убиеца, своя Андрюша. Тогава всичко съвпада. Използвал е Вадим като примамка. За да стовари после всичко на този кретен. Но за това може да ми разкаже Кисота и никой друг.
49.
Трябва да си пълна идиотка, за да се събудиш сутринта с глава, която се цепи от дива болка, и в такъв вид — о, Боже! — и да не се сетиш какво се е случило снощи.
Наглата, гадна, издевателска бележка на Бай, която намери на табуретката, направо я размаза. Отлетял е, негодникът, избягал. Но постигнал целта си, целият чаршаф е омазан със спермата му… Да върви по дяволите. Но е оскърбително! Сякаш е някоя бездомна кучка, прави си кефа и — да го няма. Сигурно е сипал нещо в шампанското й, не може просто така да я събори. Последният й спомен е от почерпката. И изведнъж да се отреже така. Не, само някое приспивателно или друга гадост й е сипал, той е специалист по гадните номера… Идеше й да го убие.
Помисли за работата си и се ужаси! Каква ти работа?! Я се виж в огледалото на какво приличаш! То и иначе си една принцеса…
Но насажданото с десетилетия отношение на съветския човек към работното му място накара все пак Алевтина, стенеща от главоболие, да си свари силно кафе, да глътне две таблетки аспирин и да вземе леден душ до посиняване.
После, когато излезе навън, помисли как ще пътува с обществения транспорт и като плю, реши да тръгне с колата. Нито веднъж не се е появявала с тази Димкина кола дори в района на своето министерство. Всички знаеха, че „не е на колела“, и изведнъж! С коя чиновническа заплата я купи? Беше й все едно какво ще кажат за нея, но предпазливостта надделяваше. Който изгуби предпазливостта си, най-често се насажда на пачи яйца. А тя се гнусеше от тях.
Безсмисленото висене над камарата никому ненужни документи беше още по-противно от махмурлука. Изкара как да е първата половина от деня с кафе и цигари, от които в устата й стана като в стар свинарник, за втората половина реши да си намери причина да излезе. Трябваше да посети Дома на художниците, където се подготвяше поредната изложба на московските пейзажисти. Възнамеряваше да препоръча някои от тях за есенната пражка изложба „Моят град“.
Ама не, точно когато тръгваше към колата, взе, че се обади някой си Грязнов — чуй му само името! — и съобщи съвършено убийствената новина: колата дори не е на Димка! И това не е подарък, а съучастие в кражба! Най-малкото…
Боже, какъв срам! Ами позорът? Сега ще дойде някой ухилен кучи син, ще й пъхне под носа милиционерската си карта, а всички ще започнат да зяпат и да кършат ръце — как можа, до какво доживяхме!