— Ето това се казва прием! — важно започна Грязнов. — Нина Галактионовна, нас не са ни посрещали така, а?
— Стига де — оправда се Карина, — обадихте се и веднага пристигнахте. Само това успях да приготвя.
— Горкото дете, то умира от глад — изказа съчувствието си Турецки.
— Не, наистина — разтревожи се Карина. — Чакайте, искате ли супа? Много ли сте гладни?
— Кариша — упрекна я Турецки, — остави ни поне това да изядем. После ще видим.
— Най-после и аз мога да пийна — мърмореше Грязнов и разглеждаше купчината бутилки, подредени на невисок бюфет. — Какво искаш? — попита той Турецки.
— Все ми е едно. Сутринта пих коняк при Милников, вечерта — водка направо от шишето. Сигурно ще е добре да завърша с някой мухозол или друго средство против дървеници от рода на „Слънцедар“, спомняш ли си това силно действащо средство?
— Ами как! — радостно подскочи Грязнов. — Помня го…
— Чакай, чакай — прекъсна го Нина, — къде успяхте и питие да ударите? Грязнов? Нали караш!
— Кой говори за мен?
— Нали сте били двамата? Единият без другия… нещо не си спомням да е бивало така. Признай си!
— Стоп! — Саша разпери ръце и ги спря. — Брек, както казват на ринга. Нина, аз наистина ударих половин чаша. Пих с един прост работник за спасението на собствената ми душа. Така беше, аз си пийвах, а той ни гледаше — мен и работническата класа. Лично видях как се отрони една сълза, догони я втора, и двете бавно потекоха по хлътналите му бузи. Но той не наруши дадената пред теб и пред КАТ дума…
Тапата гръмна в тавана, зазвънтяха чашите, напълнени с водка, шампанско, минерална вода, затракаха ножове и вилици, за да отворят розовата сочна плът, скрита под купчините разнообразни и пикантно дъхащи зеленчуци… Господи, какво му трябва още на човека! И над цялото това пиршество, над което се носеха многозначителни изрази като „М-да!“, „Ох!“, „Ехаа!“ и най-силно — „За твое здраве!“ — над всичко това в сребърния кристал цареше РОЗАТА — не красива, не пурпурна, а наистина почти черна.
Карина гледаше ту цветето, ту Саша и влюбеният й поглед говореше без думи: какво чудо! Къде я намери? Колко съм щастлива!…
Най-сетне мина първата фаза, когато всеки слуша само себе си и вижда това, което е под носа му. Настана омиротворението. Нужно бе общуване.
Без да е много гладен — нали обедът му бе двоен — Саша почувства лека умора и се учуди: откъде? Но си спомни, че отново, както неотдавна, не беше спал трийсет и шест часа и през това време… Започна да пресмята.
— За какво се замисли, момче? — попита Грязнов, като намаза дебело с червен хайвер сандвича си. — Нинка, гледай кога ще спечеля за такъв хайвер!
— Аз ли?… Мисля си къде успях да се появя днес.
— Гордееш ли се?
— Не, просто се чудя. Хванах Бай. Доставих го в Переделкино. После го хванах в Шереметиево. После го доставих в МУР. Отидох при Милников. Върнах се. Хукнах към вас на „Староконюшени“. Оттам при Кисота в министерството. Обратно в МУР. После у дома да се приготвя. И насам. Нещо да забравих?
— Не ми стана много ясно за този Бай. — Карина го докосна по лакътя. — Какво значи „хванах“, „водих“?
— Искаше да избяга. В чужбина. А ние го заловихме. И го накарахме да подпише, че няма да напуска… Да, най-главното — да изчезнат страховете ти, момиче. Така нареченият Андрюша, който е идвал при теб за картините, е убит тази нощ. Но нека Грязнов ти разкаже за това. При него се получава по-добре.
— Естествено — веднага се съгласи Грязнов. — Ако трябва да не се спи по цели нощи и да се вършат чудеса от храброст, да се преследват закоравели престъпници и да им се надяват белезниците, това ще бъде той. Ако трябва да се разказва за подвизите му — това ще е приятелят му, който дори не е член на Съюза на писателите. Имай съвест, Турецки! Ако искаш да ни стане мъчно за теб, кажи, няма защо да се превземаш като невинна ученичка. Между другото, ако този тип не беше се юрнал на летището, можеше вече да не седи сред нас… Карина, какво ти е?