Влизаха колеги, викаха го на обяд. Но Саша само клатеше глава и не вдигаше очи. Позвъни Нинка със същото предложение. Като не го съблазни с обед, предложи му да дойде за вечеря и от тях да тръгне за гарата. Той отговори, че ще помисли. В края на разговора им неочаквано влезе Меркулов, идваше да го кани да пият чай — връщаше се от съвещание при главния.
За да го подразни малко, Саша каза на Нина, че я моли да приготви за вечеря прясно телешко, най-добре да вземе две пържоли и да направи ростбиф, ще си го вземе за из път. Костя остана със зяпнала уста.
Саша предпазливо затвори телефона, после взе един кламер, разгъна го и започна да си чопли зъбите, загледан замислено в изправения до вратата свой шеф.
— Наистина ли си такъв босяк и нахалник, или ми се е счуло? — попита той неизвестно защо шепнешком и с искрен ужас.
— Костя, нали си казвал, че пътят към сърцето на един мъж минава през стомаха? Или не си бил ти… Но кой тогава? Как да ти обясня, нещо ме глезят напоследък. Страх ме е да не свикна.
— Ако говориш сериозно, в което искрено се съмнявам, ти си абсолютен нехранимайко. Но като познавам глупавите ти номера, намирам за крайно неприлично, ако не и по-лошо, да правиш такива намеци пред началника си, който не може да си позволи да купи на семейството си кило телешко месо. А коя беше дамата, с която се будалкаше?
— Костя, тази дама не е онази дама. Друга е! — И прихна, като видя искреното смущение на Меркулов. — Ох, Господи, това беше Нинка, Грязнова, не разбираш ли?
— Аха — съобрази Костя, — значи другата все пак е имала място, както ти се изразяваш. А Лида много се огорчи, като разбра, че си отказал да дойдеш у нас.
— Костя! Момичешки сълзи…
— Ти си непоправим! Ела да пием чай! — заповяда той. — Клавдия е направила някакъв много ароматен чай. Нося сандвичи. Освен това току-що бях при най-главния — Костя посочи с пръст към тавана — и имам да ти съобщавам някои интересни неща.
Те наистина пиха хубав, ароматен чай. В една чиния бяха наредени четири сандвича с кашкавал. Костя ги разпредели по равно. Но не ядеше, а само сърбаше от чашата. И беше абсолютно прав: сведенията му, макар и твърде пестеливи, се оказаха извънредно важни за Турецки. Отнасяха се за покойния генерал от КГБ Борис Егорович Богданов.
Главният прокурор на Русия, издигнал се сравнително скоро на този пост, бе юрист, професор в университета, член-кореспондент на Академията и човек честен и принципен според твърдото убеждение на Меркулов. Но преди всичко — привърженик на правовата държава. Активно поддържаше руския президент и споделяше позициите му по най-различни въпроси, главно политически, които постоянно разтърсваха страната. Беше привърженик на закона в най-пълния смисъл на думата, но напоследък се сблъскваше с абсолютното му пренебрегване на някои отново образувани президентски структури, проявяващи все по-агресивна активност. В горните коридори на властта възникваха безкрайни конфликти, обстановката отдавна стана нервна и неясна. Говореше се, че и този прокурор няма да се задържи дълго, понеже е активен противник на тоталитарното мислене, присъщо на повечето номенклатурчици. Рязко се влоши положението в армията, в органите за безопасност, в Министерството на вътрешните работи. Прочутата „Алфа“, други подразделения със специално предназначение, ОМОН и прочие силови структури оставаха без специалисти от висока класа. Те най-често отиваха, противно на волята си, в частни организации, да пазят банки и така нататък.
С една дума: в държавата, която приемаше все нови и нови закони, но нямаше сили или желание да осигури изпълнението им, непоклатимите основи на правовия живот ставаха едва ли не разменна монета и силните на деня можеха да я използват почти смело за користните си цели. Ставаше трудно за живеене. Съдиите не искаха да съдят, следователите — да търсят престъпници, на празен ход работеше наказателната система, при която един обикновен надзирател може спокойно да изведе от затвора убиец. Изобщо руската юридическа система се рушеше пред очите им.
Главният, като честен и упорит човек, но неумеещ да прави компромиси, не искаше да отстъпва на никого, дори на държавния глава. След време в резултат на правителствени прегрупирания просто започнаха да го пренебрегват.
Когато възникна делото на Константиниди, при сключването на договора с частното детективско бюро „Глория“, Грязнов успя, наистина повърхностно, да засегне тази тема със стария колекционер. Романова, а после и Меркулов се заинтересуваха не само от съдбата на Вадим Борисович Богданов, но и от баща му. Оказа се, че това е една старателно забравена личност, но достатъчно многообещаваща за следствието по убийството на стария колекционер. Стана ясно, че някога бащата на Богданов е заемал доста видно положение в съветската държава.