С подкрепата на главния прокурор Меркулов се свърза със заместник-директора по кадрите на Федералната служба за сигурност и помоли да му дадат възможност да се запознае с досието на бившия генерал от КГБ Богданов. Отговорът бе уклончив, но след настойчивите молби, продиктувани от интересите на следствието, този заместник съобщи, че Богданов изобщо няма досие. Започна надълго и мъгляво да обяснява, че не е целесъобразно да се привлича вниманието на широката общественост към подобни материали. Това разяснение можеше да бъде разбрано така: щом става дума за нецелесъобразност, значи и да си чупите главата, и на президента да се оплачете, никой няма да ви помогне. Тогава главният прокурор, като се възползва от професорското си положение и факта, че някои университетски възпитаници, а също аспиранти и кандидати на науките с чинове във Федералната служба за сигурност още не са забравили кой ги е изпитвал по държавно и конституционно право, позвъни на стар свой познат, генерал от ФСС, и помоли като за лична услуга да получи малка справка за научна монография… за дадената личност. Без да обещава нищо, генералът все пак надникна в секретното досие на покойния генерал-лейтенант Богданов и откри някои съществени подробности. Но това е съвършено поверително, не е за разгласяване. Не бива да има фамилии, пък и те не се споменават. Изобщо — ето това ви даваме, по-нататък търсете сами. Ако намерите нещо. Сякаш това не ставаше в нормална правова държава, а в някаква неизвестна шпионска организация.
Но истината се оказа на повърхността. И едно от мостчетата за разбиране на истината бе втората половина от биографията на генерала. Сега за никого не е интересно с какво се е занимавал преди и по време на войната. Известно е, че не е бил съден заедно с Берия и обкръжението му. Умрял си от естествена смърт след три години в собственото легло в прочутия Дом на крайбрежната улица, който гледа към Кремъл. Но загадката, която избягваха да обсъждат компетентните лица, беше другаде. В последните месеци на войната, по-точно през февруари 1945 година, полковникът от НКВД Богданов бил назначен на току-що създадената длъжност заместник-началник на тила по трофеите в една от армиите на Първи Белоруски фронт. А след края на войната, след Потсдамската конференция, станал началник на отделно трофейно управление при Централната група войски.
С други думи, с ръцете на полковника от НКВД, а скоро и генерал, с помощта на неговото управление съветската държава осъществява „решаването на задачите по военно-икономическото разоръжаване на фашистка Германия“. Формулировката е взета дословно от досието. Но само посветените знаят добре какво означава това.
Докато Турецки се занимаваше със своето издирване, Меркулов започна собствено. Справката от военкомата, издадена в отговор на запитването му, гласеше: бившият майор от НКВД Константиниди Георгий Георгиевич е бил на военна служба от тази до тази година на длъжност заместник-началник на отделно управление към Централната група войски. По здравословни причини е уволнен в запаса през 1950 г.
Това подсказваше на Меркулов и Турецки, който машинално дъвчеше сандвича с кашкавал, някои специфични особености по възникването на изключително богатата колекция на Константиниди. Намекваше и за причината на почти петнайсетгодишния брак между сина на Богданов и по-възрастната от него дъщеря на Константиниди, прекъснат така драматично.
— Трябва да търсим не страстите, а ползата — усмихна се Саша.
— Можеш да си го запишеш… — измърмори Меркулов. — Но вече трябва да ти е ясно какво да търсиш конкретно в Ермитажа във връзка с немската папка.
— Разбира се. — И Турецки запуши свойски в кабинета на шефа си. Меркулов само погледна със завист към него, но не се реши да му поиска, нямаше да му даде — лекарите му бяха забранили категорично. — Сега, както знаем от пресата, започна кампания за връщане в европейските страни на художествените ценности, които са откраднали от тях немците. А ние дадохме на немците Дрезденската галерия, но както се разбра, съвсем не цялата. Дали ще връщаме или не — това е въпрос на голямата политика. Но пресата подхваща всеки факт и го разнищва докрай. Навсякъде ни плюят. Сякаш не Хитлир ни нападна, а ние него. Костя, това е банално до ужас, но лично за себе си не знам как бих решил въпроса: да връщаме или да не връщаме? Но, от друга страна, ако не излагаме картините открито в музеите, какъвто е случаят с нашата папка, да, ако се държим като варвари, значи е по-добре да ги върнем? Нека друг да им се любува, щом ние сме отвикнали!