— Не се пали — опита се да го охлади Меркулов. — Принуден съм да призная пред теб, че за огромно мое съжаление, колкото и да е лошо, но разбирам опасенията на онзи чиновник от Федералната служба. Уви. Прекалено бързо и без всякаква мярка наотворихме много от нещата, които трябваше да се отворят, но с ум. Затова нека да решаваме този проблем, но като мислим не само за миналото, но и за бъдещето… А дотогава — по-кротко. Подписал съм всички необходими документи, вземай ги и заминавай в Ленинград… Тоест в Питер. Ще видиш Ермитажа! — мечтателно произнесе той.
— Да се сменим, а? — небрежно предложи Турецки.
— Не се шегувай — обречено се усмихна Меркулов. — Майтапчия…
Грязнов откара цялата компания на Ленинградската гара. Нина, естествено, седеше на предната седалка. Главата на Карина мирно почиваше върху рамото на Турецки, дланта й — върху коляното му.
— Искаш ли — неочаквано рече тя — да дойда с теб?
— Как така изведнъж?
— Ще наемем хубав хотел, ще се грижа за теб, ще те храня. Денем ти ще работиш, а вечер ще се разхождаме из града. Никога не съм ходила в Ермитажа и едва ли ще го видя при този живот. Сашенка?
— Знаеш ли как се нарича това? — Той се направи на строг.
— Нарича се, че те обичам.
— Не, морално разложение. И заради него ще ме изхвърлят незабавно от органите на славната прокуратура.
— Майчице! — изписка тя. — Какво ни чака! — И хитро го погледна отдолу нагоре. — А заради това, което правехме допреди малко, няма ли да имат претенции към теб?
— Знаеш, че съм нахален — засмя се Турецки, — да не говорим за Грязнов, но чак пък толкоз!
— Какво ви пречи Грязнов? — попита Слава. — Ще ви сваля, вървете си пеша…
Саша имаше билет за втория влак, за „Червената стрела“. Карина се натъжи, много ясно. Турецки вече се съмняваше дали постъпи правилно, като отказа, и то не в най-добрата форма, макар и шеговита. А момичето следва линията си целенасочено и много ясно. А къде е неговата линия? Защо понякога е такъв слабоволен глупак?
Обявиха петминутна готовност. Карина извади от чантичката си плоско шише „Смирнов“ и го подаде на Турецки.
— Вземи, като я отвориш, да си спомниш за мен. А аз ще отида у тях и ще се напия.
— Дръж се, Карина — продума Турецки, изобрази героична физиономия и победоносно се огледа. — Предстоят ни големи изпитания и нито една жива душа още не знае докъде ще доведем нещата.
— Браво! — обади се Нина. — Грязнов, ти защо не умееш да се изразяваш така?
Слава сви рамене, а после погледна часовника си и рече:
— Край. След пет минути ще стане седмица от началото на нашето премръсно следствие.
Влакът тръгваше. Турецки стремително прегърна всички заедно и всеки поотделно, целуна Карина по носа и скочи във вагона. Три високо вдигнати ръце салютираха заминаването му. По радиото свиреше някакъв доста дрезгав марш. Отиваше си сряда, 19 юли 1995 година.
Санкт Петербург
53.
Директорът на Държавния Ермитаж беше в продължителна командировка на Източния бряг на Съединените щати и трябваше да се завърне след две седмици, не по-рано. Затова Турецки бе приет от друго отговорно лице. Това бе една дама, вероятно хубава в миналото, а сега малко понапълняла, едра, с гледано тяло, с което сигурно се гордееше. Докато разговаряше с московския следовател, при това старши, и то по особено важни дела, тя кокетничеше — явно по навик. Дамата ту издаваше напред пищната си, още силна гръд, ту полюшваше мощно гъвкаво бедро, ту поклащаше съвсем не лебедовата си шия — стараеше се по всякакъв начин „да направи впечатление“. Като научи целта на командировката, малко намали темпото, макар че обеща възможната си помощ в толкова сериозното разследване. В същото време се поинтересува къде е отседнал московският гост и като научи, че идва право от гарата, веднага предложи помощта си. Ермитажът още се ползвал с някакви привилегии в северната столица. И Турецки бързо се убеди, че тя не се занимава с изкуствоведските въпроси в музея, а само приема чуждестранните гости и осигурява всичко необходимо за приятното им прекарване. Кръглото й пълно лице с видимо стърчащи мустачки над горната устна изразяваше нейното изключително внимание към събеседника, а пухкавите й пръсти с пръстени машинално оправяха върху колената дългата пола с цепки до средата на бедрото и уж случайно откриваха мамещо бляскащи закръглени колене. „Да — усмихна се вътрешно Турецки, — всяка божа твар иска любов…“ Но беше време да свършва с това, по-точно — да започва работа, а да свършва с цирка.