Турецки каза, че най-напред го интересуват сътрудниците на музея, които са се занимавали с фондовете в следвоенните години. Вероника Мойсеевна, която наистина отговаряше за връзките със средствата за масово осведомяване, съвсем увеси нос. От което Турецки направи извод, че тя е, меко казано, случайно лице в музея. Но може би наистина е нужна за някого. Да не навлизаме в тънкостите. Накрая успя с триста зора да изясни с кого конкретно ще може да работи, защото този не е тук, онзи в отпуска, а онази на съвещание в Москва…
Иван Петрович Перфилев беше като че ли най-старият сътрудник на Ермитажа в дадения момент. Единствен той помнеше предишните служители, бе отличен познавач, понеже ръководеше отдела за западноевропейско изкуство. Тясната му специалност бяха импресионизмът и постимпресионизмът, френската живопис от края на миналия и началото на нашия век.
Вероника Мойсеевна веднага предостави на Турецки купища най-различни диплянки — ярки и празнични, почти тържествено му поднесе подарък — явно от представителния фонд — прекрасно изпълнена и отпечатана във Финландия книга за Ермитажа. Самата тя участвала активно в съставянето и издаването на книгата, за което пише… вижте на гърба на титулната страница, както благоволихте да видите, тук е името на директора, на съвета, а ето и нейното име. Турецки се оказа на висота.
— Понеже имам честта да се запозная с вас, тогава позволете да ви помоля за автограф.
— О! — Тя сякаш се върна в младостта, разцъфтя. — С огромно удоволствие! — И с ясния си, едър кръгъл почерк — така пишеха отличничките в училище по негово време — веднага изрисува под списъка с имената: „На многоуважаемия Александър Борисович Турецки от Вероника Самсонова“, и датата — „20 юли, Ермитажа“.
Турецки притисна лявата си ръка до сърцето, с дясната прие подаръка и почтително целуна силно ухаещата ръчица на дарителката. Като го изпращаше по коридора към кабинета на Перфилев, Самсонова меко и доверително хвана госта за лакътя и рече:
— Пак ще се видим… — и очите й вишни искряха.
„Кой се съмнява!“ — отвърна с поглед той.
Иван Иванович създаваше впечатление за жлъчен и необщителен човек. Щом видя Вероника Мойсеевна с непознат, той изпуфтя нещо неясно под мустак и не се надигна от бюрото си, отрупано с купища разтворени книги и ръкописни листове. Самсонова не обърна внимание на негостоприемното му поведение, представи изразително госта и тръгна, като многообещаващо кимна на Турецки.
— Успя ли? — промърмори Перфилев, без да вдига очи, и добави: — Седнете, ако намерите къде…
Не беше лесно да намери стол — имаше само два, и то затрупани с книги. По всички полици, опасали малката полутъмна стаичка — не като светлия и слънчев кабинет на Самсонова, — бяха наредени книги и албуми.
Турецки се огледа и остана прав. Най-накрая Перфилев вдигна очи към него, погледна го остро и стана. Бе висок и слаб. Понеже се изгърбваше силно, сакото му стоеше като на закачалка. Той вдигна камарата с книги от стола, пренесе ги и едва ги смести на широкия перваз, бездруго претъпкан от томове.
— Седнете — предложи не твърде гостоприемно. — Какво ви трябва?
Следователят реши, че е по-добре да покаже удостоверението си и командировъчното. Старчето прочете, върна ги и намръщено се вторачи в него в очакване на продължение.
— Извинете, не ви разбрах… Казахте: Успя ли? За мен ли се отнасяше? — попита Турецки.
Перфилев махна с ръка.
— За оная… Видях изделието й. — Той посочи книгата, която Турецки държеше под мишница.
— Не ви ли харесва? Извинете, не разбирам много, но според мен изданието е прекрасно, не е ли така?
— Аз на тая… хм, й написах целия раздел за западноевропейската живопис, пък тя не само не каза едно благодаря, но и никъде не е споменала името ми. Авторка…
— Разбирам. — Турецки се усмихна. — Но да оставим този въпрос и да се заемем с причината, заради която главният прокурор ме командирова при вас.