Последното не направи никакво впечатление на Иван Иванович, но поне стана внимателен и сериозен.
Турецки разказа подробно за намерената у един починал колекционер папчица с рисунки на велики майстори от Възраждането. Изброи ги поименно, без да гледа в списъка си, сякаш за него общуването с изкуството е нещо обикновено. Сетне извади и самата папка и я подаде на Перфилев.
Той я отвори с някакъв трепет, но очите му веднага изразиха най-пълно разочарование.
— А… къде са?
— Какво, да не искате да понеса в чантата десетина шедьовъра? — „не разбра“ Турецки. — Погледнете папката. Може случайно да си спомните нещо и да обясните как е изчезнала от фондовете ви. Да започнем от най-простото. Ще ви представя списъка и всякаква атрибутика, моля — и подаде листчето, подготвено още в Москва. Перфилев дълго разглежда списъка и празната папка. Отместваше я настрани и се обръщаше към прозореца, пак я вземаше и все клатеше глава, сякаш беседваше сам със себе си и не можеше да постигне съгласие. После се потупа по джобовете.
— Сигурно не пушите? — попита предизвикателно.
— Напротив, и дори с удоволствие — възрази усмихнато Турецки. — Мога да ви предложа „Честърфийлд“. Става ли? Само че тук… — Той огледа книжните полици, които сякаш го притискаха отвред.
— Няма да пушим тук — отвърна мрачно старецът. — Да отидем в пушалнята. Тя е в тоалетната. Ако искате, можем да излезем към Нева, на чист въздух.
— По-добре навън.
— Вървете след мен, млади човече, и аз ще се постарая да ви разкажа нещо, което може да ви заинтересува. А тази гадост — той презрително побутна с пръст книгата за Ермитажа — я махнете от очите ми! Не мога да я гледам.
— С удоволствие — кимна Турецки и пъхна книгата в чантата си.
Перфилев заключи грижливо кабинета си и те тръгнаха по дълъг, заплетен коридор, преминаваха от етаж на етаж и най-накрая стигнаха до незабележима врата. Когато минаха покрай бдителната портиерка, Перфилев й каза: „Този е с мен“, и посочи Турецки. После излязоха направо на брега.
Спуснаха се по-близо до водата и седнаха един до друг на каменна пейка.
— Вадете тютюна — разреши Перфилев. — Аз обикновено не пуша, но… щом имаме повод. Като сте дошли, слушайте.
Биографията на Перфилев беше проста. Кореняк ленинградчанин. Точно преди войната завършил Института по философия, литература и изкуство в Москва, написал малък труд по история на Императорския Ермитаж, след което го приели на работа тук. От първите дни на войната бил на фронта. Два пъти раняван, контузен, демобилизиран, се върнал през четирийсет и пета на старото си място в Ермитажа. Така наредил директорът на музея Йосиф Абгарович Орбели, лека му пръст.
След юни четирийсет и пета във фондовете на Ермитажа започнали да постъпват от Германия контейнери, вагони и сандъци с трофейни произведения на изкуството. Музеят оставил за себе си най-ценните и значими творби, но те били толкова много, че служителите трудно се оправили с тях. Горе-долу намерили място за огромните платна и скулптурите, подготвили ги за реставрация, защото значителна част от произведенията преживели войната също като хората — и огъня, и водата, и всички нейни нещастия. А как са били укривани или пазени? Най-важното къде? По мазета, шахти, били обвивани с какво ли не само и само да не бъдат намерени от хората. Фашисти — това определяло всичко…
Много от пристигналото не се побрало в никакви фондове и се наложило да бъде дадено по други музеи из цялата страна. Доста неща отишли в Москва, в Музея на изобразителните изкуства. Но главното е, че тези произведения постъпили в специални фондове за особено пазене, тоест далеч от човешкия поглед. Не ги включвали в изложбите на музеите и широката публика практически нищо не знаела за тях. Опазването на трофейните фондове било поверено на много тесен кръг от хора, пряко свързани с органите за държавна сигурност, по-точно с нейните щатни и нещатни сътрудници. Те сами контролирали дейността си. А понеже професионалните изкуствоведи и реставратори нямали достъп до тези фондове, си представете какво ставало там. Големите стопани на несметните художествени богатства можели да се разпореждат с тях така, както смятали за добре. Знае се, че картините на старите майстори са украсявали дори стените на така наречените ловни домове, да не говорим за домовете на партийните и държавни дейци.