— Каква работа ще имате в Автово, накрая на града? — смая се тя.
— Не аз, а Главната прокуратура има работа там — отговори той, за да отпаднат отведнъж въпросите. — Но ви обещавам. — Не каза какво, но го каза твърдо и недвусмислено.
— Ще ви чакам — кимна тя с пълно разбиране на отговорността.
„Ами чакай, каква ти е работата… Ще ме видиш другия път!“
— Как да стигна най-лесно до Автово?
— Само с метрото. А по-нататък?
— Ще повярвате ли, ако ви кажа, че имам работа на гробищата? — Той се приближи до ухото й, увиснало от внушителна тюркоазена обеца.
— Боже мой, какви страсти! Нямате ли друга работа в Москва?
„Да, тук не мога да й кажа истината, че тъкмо в Москва имам какво да правя. И то с много голямо удоволствие.“
На излизане от Ермитажа той си помисли със закъснение, че наистина трябва да пренощува някъде и може би напразно се отказа от предложената възможност. В края на краищата, ако правилно постави нещата, а той го умее, нищо не го заплашва.
Турецки лесно намери и улицата, и блока, и апартамента на Грачов. Но колкото и да звънеше на вратата, никой не отваряше. Даде ухо: вътре бе тихо.
Слезе пред входа и започна да се разхожда, като размишляваше кого да попита. Сред пладне е. Наоколо не се виждат почиващи хора. Нямаше ги дори вездесъщите баби, които обикновено клечат край входовете като врани. Дали да не пита съседите, може някой да се обади?
Пак се изкачи през стъпало на третия етаж. Позвъни на съседната врата — тишина. На следващата — също. Каква е тази кооперация, всички ли са умрели? Най-накрая зад четвъртата врата се чу бабешки глас, но вратата не се отвори.
— Кого търсите?
— Извинете, как да намеря Грачов?
— А вие какъв сте му?
— Как какъв? — Турецки засече за миг. — Син на стар негов приятел. Нося му поздрави от татко.
— Няма го.
— Как го няма? Какво се е случило?
— Боледува.
— И къде?
— Ами не зная. Питай там Ефимич. Той му помагаше.
— Ами него къде да го търся?
— Не зная. Мотае се по двора.
— Леличко, почакай! — Но зад вратата вече настана мъртва тишина.
Прегърбен побелял човечец вървеше край бордюра на градинката, надничаше под храстите и ровеше с ръце из тревата. Носеше сакче, в което подрънкваха празни шишета.
— Извинявай, чичо, тукашен ли си?
— Що питаш?
— Трябва ми нещо.
— Казвай де. Черпи един тютюн — добави той, като видя в ръката на Турецки димящата цигара.
— Дойдох при Грачов, ама го няма, този от третия етаж — той показа. — Болен бил, взели го в болницата, само Ефимич знаел в коя. Къде да намеря този Ефимич? Поне кажи къде живее?
— Ще ти кажа къде. Туканка, комшия на Коската. Само че го няма.
— Къде е?
— Къде, къде!… Събира шишета, къде. Аз съм бе. Какво искаш от Коска? Много закъса той, няма да изкара…
— Значи ти си Ефимич, така ли? Какво му е на Грачов, в коя болница е? Специално съм дошъл от Москва да го видя, разбираш ли?
— Ами ти кой си?
— Саша ми викат. Константин Сергеевич ме познава. Е?
— Щом е такваз работата… — Недоверието в очите на Ефимич още не изчезваше. — Щом е тъй… Върви в раковия център. Всяка справочна знае. То е… как да ти обясня, като си от Москва? Абе там е. Комай няма да се върне тука. Ще го изпратим на гробището, ей го къде е, вижда се от прозорците. Ще си гледа къщата и ще ни праща много здраве от онзи свят.
Ефимич отчуждено махна с ръка и продължи нататък, пак повдигаше клоните и надничаше отдолу.
Къде ли е онкологичният им център? Всяко справочно бюро знаело. Ще проверим.
Най-лесно беше да отиде в градската прокуратура или в градското управление на вътрешните работи, като се представи, всичко ще се изясни и намери за пет минути. При необходимост дори ще му дадат транспорт. Но тогава ще трябва да обяснява защо е тук, по каква причина и дали не е пристигнал да рови за някого… Но пък, от друга страна, още утре със сигурност ще знаят за пристигането му и ще се обидят, че не ги е удостоил, така да се каже. Все пак не е откъде да е, а от Главната. Току-виж се засегнали. Няма да му пречат, но няма да го изпуснат от очи. А на него му трябва само едно: съдбата на нещастната тетрадка. И да си ходи. Няма да повярват.
И Турецки се запъти към Ленинградската прокуратура. Петербургската не звучеше, още по-малко Санктпетербургската. По му прилягаше старото название.