54.
Вече минаваше шест часът, а чиновниците в учрежденията, както е известно, никога не нарушават трудовото законодателство. Турецки реши, че е безполезно да се връща в Ермитажа под мощното крило на Вероника Мойсеевна, затова тръгна към Василиевския остров, за общежитието, чийто адрес му даде Маркашин.
Трудничко го намери и обсъди проблемите си с комендантката, възрастна жена с интелигентен вид и маниери. В девет вечерта Турецки вече можеше да се съблече и да се изтегне в леглото. Миришеше на прясна боя, навън цареше тишина — прозорците гледаха към двора на стар петербургски дом. И този дворец-кладенец, сив и малко мрачен, напомняше някакви неясни картини от Достоевски. Саша реши веднъж завинаги да си отспи, затвори очи, за да ги отвори чак на сутринта и установи, че е изпълнил намеренията си с лихва. Ако се вярва на часовника, минаваше девет сутринта. Браво!
Вероника Мойсеевна обидено цупеше ярко начервените си пухкави устнички и с целия си вид демонстрираше, че са я обидили съвсем незаслужено.
Турецки млясна почтително ръката й и обясни, че е бил принуден до късно да остане в прокуратурата. А после… понеже нямал вече избор, преспал в аспирантското общежитие. От приличие добави, че минал в един-два хотела, но нали е разгарът на сезона, нямало места. Наложило се да се възползва от любезността на заместник градския прокурор. И от транспорта му между другото. Последното като че ли примири лъжеца следовател с обидената до мозъка на костите дама, предложила му вчера услугите си.
Турецки напълно осъзнаваше вината си, потвърди го с красноречивия си и проникновен поглед, под който дамата малко се разшава на стола си. Мирът бе възстановен.
До средата на деня Саша се разхождаше по залите на Ермитажа и очакваше да се появи заместник-директорът по кадровите и прочие въпроси. Предпочитанията на следователя бяха насочени към импресионистите, каквито сме имали немалко, как то се оказва. Пак там, в залата на Матис го намери Вероника Мойсеевна, за да му съобщи, че Андрей Григориевич е пристигнал и е готов да приеме московския гост.
Разговорът бе на четири очи. Лицето на Андрей Григориевич, сигурно запасен генерал от цивилните изкуствоведи, не изразяваше нищо, беше някак си безучастно, не бе озарено от никакви емоции, за разлика от лицето на Вероника. Той се запозна най-внимателно с документите на Турецки, с правата му, забарабани с пръсти по полираната повърхност на писалището си и… му разреши да се заеме с архива на 1950 година.
Следващите два дена Турецки не отговаряше на безплодните призиви на страдающата Вероника Мойсеевна. Тръгваше си от музея късно и в общежитието се стоварваше върху леглото и затваряше очи. По същия начин ги отваряше на сутринта. Вечеряше и закусваше наблизо, в малко частно кафене, там готвеха вкусно и сравнително евтино. Денем, когато сътрудниците на архива отиваха да обядват, идваше Перфилев да пият чай. Турецки разказа на Иван Иванович за посещението си при Костя Грачов и старецът дълго клати глава и преживява.
Да ровиш в архивите и да търсиш неизвестно какво е тежка и неблагодарна работа. Да търсиш някакви дири, каквито може и да няма, понеже никоя сила не обича да оставя след себе си следи, особено облечената с безгранична държавна власт.
По време на една почерпка на чаша чай Иван Иванович съобщи на Турецки десетина фамилии на хора, безследно изчезнали през тези години.
Но Турецки си даваше сметка, че това вече не е негова работа, а на новите историци. Тези, които някога ще пожелаят, без да скриват нищо, да разкажат цялата истина за честните хора, предани на голямото изкуство и дали живота си за него.
В няколко документа се споменаваше името Г. Г. Константиниди, упълномощен да придружава „особено ценния товар“ за предаването му в специалните хранилища на музеите в Москва, Загорск и редица други градове край Москва. Ето това ми трябва, разбра най-после Турецки. Перфилев му обясни какво са представлявали „особено ценните товари“.
— За себе си караха — мрачно мърмореше той. — Не сте ли чели по вестниците как при обиска в дома на този самоубиец Шчолоков намерили картини, които от години са обявени за издирване? На какво се удивлявате? Я вземете нашите уважаеми министри, които са обслужвани пак от същите изкуство веди в цивилни костюми, простете за думата? Откъде имат тези луди пари за вили и прочие? Какво, вземат големи заплати ли?