— На тях им строят безплатно — махна с ръка Турецки.
— Недейте така, млади човече. Ами брилянтите? А целите колекции? Не, тази работа не е така проста, както си я представяте. Почти съм сигурен, че цяла шайка действа в техен интерес… Или цялата система, ако щете. Да не мислите, че съм любител на вицовете, но ще ви разкажа един случай. Не съм бил свидетел, но го чух от човек, на когото напълно вярвам. Преди да върнем Дрезденската галерия, наши художници получават задачата да направят копия на някои платна. Мога да ви изброя имената на десетки посвоему талантливи живописци от този род. Един от тях тъкмо приключвал работата си в Москва, в залите на Музея на изобразителни изкуства, прощавайте, по ми е удобно да го наричам постарому, в цветаевския музей на „Волхонка“, и чул зад гърба си стъпки. Дошъл един от най-големите в нашето правителство. Спрял зад гърба на художника, който правил копието, и изведнъж започнал да разсъждава на глас: „Наистина не знам какво да правим. Копието май повече впечатлява от оригинала. Вие какво ще кажете, примерно Александър Иванович?“ А художникът, да не е вчерашен, отвърнал: „Ако ще мислим за ползата на родното изкуство, върнете им оригинала!“ А! Как ви се струва! — Върху намръщеното лице на изкуствоведа светнала слаба усмивка. — Но трябва да ви кажа, че впоследствие постъпваха точно обратното. Тоест не че подаряваха. Но в архивите оставяха отличните копия, а продаваха оригиналите, и то сигурно за големи пари или ги присвояваха. Така беше, млади момко. Някога, ако имате време, ще е хубаво да се заемете с тази грозна история.
— Все нямам време, Иван Иванович — въздъхна Турецки.
— Там е тя — закани се Перфилев с пръст кой знае на кого.
Най-накрая Турецки извади големия късмет. Намери копието от писмото на директора на Държавния Ермитаж Йосиф Абгарович Орбели до никому неизвестния в музея Иван Никифоров от град Миас, който е далеч от Ленинград, в Челябинска област. Писмото, написано на фирмена бланка, беше кратко, но напълно достойно за академик.
„Многоуважаеми Иван Симонович! От името на нашия колектив и лично от мое име ви поднасям най-дълбоката си благодарност за вашия безценен принос в съкровищницата на световното изкуство. Вашето безвъзмездно предаване на шедьоврите, излезли изпод перото и молива на велики майстори от Ренесанса, за пореден път подчертава обстоятелството, че дълбокото уважение към културата е станало основа на битието на съветския човек, който постоянно осъзнава непреходната си отговорност за опазването и по-нататъшното развитие на световната култура и изкуство.
Надявам се също, че ще успеете да предадете нашата благодарност и на вашия приятел Константин Сергеевич Грачов, спасил от гибел и забрава забележителни произведения със световно значение.
Но къде е отишла тази папчица, получила инвентарен номер, печат на Ермитажа и място за съхранение на рафта? По какъв начин се е оказала в тайника на тоалетката на Лариса Георгиевна, дъщерята на Константиниди?
На този въпрос можеше да отговори само един човек, който до 1950 година, тоест до оставката си от органите, е имал право, според намерените документи, „да съпровожда особено ценния товар“. Но уви. Георгий Георгиевич Константиниди вече не може да каже нищо по този повод.
А дъщеря му Лариса Георгиевна ще се направи, че нищо не знае…
Дотича сияещата Вероника Мойсеевна и съобщи, че от Москва спешно търсят Александър Борисович по някакъв много важен въпрос. Турецки тръгна с маршова стъпка заедно с този великолепен, страстно дишащ в гърба му гренадир. Минаха по много стълбища на бившата императорска резиденция, докато стигнат кабинета на заместника „по връзките“. Турецки седна небрежно на края на стола и избра московския номер на Меркулов.
Костя попита как вървят работите. Турецки погледна изразително Вероника Мойсеевна в очите, тя бе застинала в очакване и само показа с пищните си ръце, че всичко е разбрала. После с горда плавна стъпка напусна кабинета си.
— Не си ли сам?
— Вече съм. Какво има?
— Намери ли нещо нужно?
— Да.
— Тогава защо седиш там? Моля да имаш предвид, че тук сме затънали до гуша в работа и за нас е голям лукс да отмаряме в архивите. Връщай се, ако имаш възможност.
— Нещо екстрено ли?
— Да. Но от друга опера. Ще трябва да оставиш нещата на колегите и спешно да заминеш за Урал. Убийство на губернатора. Затова, ако можеш…