Естествено, Бай отдавна знаеше за прекрасната колекция на Константиниди, който предпочиташе импресионистите и великите майстори на руския авангард пред ъндърграунда. Меко казано, това беше друго равнище и Бай отлично разбираше. Още в първите дни след завръщането си в родината той посети Георгий Георгиевич, естествено, след предварително позвъняване. По това време в художествените кръгове много се говореше за Бай, дори някои централни вестници писаха за него — ето, нашите любезни, забележителни дисиденти, както се оказа, истински патриоти на руското национално изкуство, се втурнаха към Русия. Бай смяташе да направи впечатление, а се получи тъкмо обратното. Хитрият старец остана равнодушен към посетителя, а в първата стая Бай така зяпна, че не можа да си затвори устата чак до последната. Бе потресен от колекцията. И разбра истинската й цена. Оттогава той се пристрасти към картините на Константиниди. Малко е да се каже, че го засърбяха дланите.
Някога, в разцвета на далечната младост, един приятел, нелегален търговец на икони, разказа на Виталий следното: „Когато виждам хубава стара икона и знам, че още не е продадена, ръцете ми започват да треперят от нетърпение. Иска ми се веднага да я грабна и да я продам на човека, който разбира и може да наброи за нея много мангизи.“ Тогава Виталий се посмя малко, рече си, че приятелят му се шегува, защото не можеше да си представи подобна болезнена страст. Но щом се зае с търговия на произведения на изкуството, почувства, че това е като болест. Сърби, стигаш до нервна краста.
През близо десетте години зад граница, докато се движеше сред руската емиграция, Виталий най-внимателно изучаваше вкусовете и потребностите на западната публика, следеше музейната политика, техните изисквания и интереси. По традиция частните колекционери и музеите за съвременно изкуство се интересуваха не само от руския ъндърграунд, но и от импресионистите, постимпресионистите и руското изкуство от началото на века до края на 20-те години, което учуди Бай. Виталий намери всичко това у Константиниди. На всичкото отгоре си спомни думите на стария си приятел, няма нищо продадено! Как да не си изгубиш ума…
Двамата се изучаваха дълго и внимателно, докато най-после осъзнаха, че общите им интереси се пресичат в една плоскост. Бай получи възможност да усмири болезнения си сърбеж, а Георгий Георгиевич да създаде сигурна основа за осъществяването на отдавнашната си мечта.
Никой от тях не афишираше сделките си. Константиниди не се интересуваше по какъв начин платната заминават на Запад и в чии частни или музейни сбирки ще намерят приют. А пък Бай най-малко от всичко се безпокоеше къде ще дява и за какво ще използва валутата си Константиниди, като я трупа ли, трупа подобно онзи скъперник рицар на Пушкин. Всеки си имаше цел и в това отношение нямаха допирни точки.
Така преди две години едни от първите, напуснали родината, бяха три платна на Василий Кандински от знаменитата му серия „Импровизации“ в синьо, рисувани преди Първата световна война. После заминаха зад граница две творби на Малевич. Замина и превъзходна работа на Реноар. Виталий бе хвърлил око на Едуард Мане, на едно изумително платно, но как се бе озовало в ръцете на Константиниди, си беше загадка. В интерес на истината в тази обширна колекция имаше много загадки. Да вземем пак Мане. Тази картина, изобразяваща гребци в река Сена, се смяташе за изчезнала, изгубена или дори унищожена по време на фашистката окупация на Франция. Но тя е тук, реална и невредима, под носа му, може да я пипне, но за бога, не с пръсти, докосвай я колкото искаш с очи. Ясно е, че нито един музей няма да вземе такова платно, защото ще се бои да го изложи. Значи трябва да се търси купувач сред частните колекционери, най-добре в Америка, там хората са обикновени и за тях правото на собственост е над всичко. Почти като у нас: Откъде го взе, казваш? Намерих го на пътя!
Старият Константиниди разбираше добре Виталий Александрович или си въобразяваше, че го разбира и го вижда като на длан. Да мисли каквото иска. Няма значение. Друго ценеше той у него — страстта. И то истинската, ловната страст, когато окото не забелязва нищо друго, освен дивеча, не забелязва дори опасността. Георгий Георгиевич бе напълно доволен от подобни отношения, понеже така чувстваше превъзходство над партньора си.
Какво пък, значи е дошло време да даде възможност на този немлад вече галерист, наближаващ шейсетте, да начеше крастата си. Какво ще му предложим този път? Константиниди хитро огледа стените си, знаеше, че Бай не е виждал тук много неща и може никога да не ги види, защо да се ядосва напразно. Да му предложим нещо такова, че с една картинка да осигурим по-голямата част от „лимона“, както се изразява онова диване Димка. Или да пуснем в хищното гърло още две нещица от Сезан? Виталий отдавна обикаля за тези рисунки с перо, сигурно им хвърли око още при запознаването. Може и Сезан. Или да помисли още малко?