— Добре. — Той се съгласи подозрително лесно и бързо. — После ще поговорим за това…
— Изобщо не възнамерявам да разговарям с вас за каквото и да било.
— Готово. — Той показа с ръка. — А сега ще ви дам телефона, ще се обадите на баща си и ще кажете, че с вас всичко е наред. Той иска така. Защо да усложняваме живота на стария човек.
— По-рано трябваше да се досетите, мислители скапани…
Брадатият не отговори, извади от джоба на якето си слушалката на радиотелефона, извади антената и я подаде на Лариса. Тя беше виждала вече подобна вещ и дори веднъж говори от колата на един бизнесмен, но сега нямаше значение. Затова не й беше трудно да се свърже с баща си. Когато чу продължителния сигнал, Лариса Георгиевна погледна брадатия и попита рязко:
— За какво мога и за какво не бива да говоря с баща си?
Младежът дори потръпна от предизвикателния й тон, но само сви рамене.
— Каквото искате. Той се интересува от самочувствието ви. Дали не ви обиждат. Кажете му, че с вас се държат добре… Дори прекалено… — И той довърши изречението на арменски.
— Откъде знаете, че прекалено? — Тя попита с явен присмех.
— Не бива напразно да вълнуваме стария човек — изрече назидателно брадатият и се намръщи.
— Ало! Татко? Аз съм — занарежда Лариса, като чу характерното покашляне на баща си.
— Ларочка, скъпа, толкова се вълнувам за теб! — Константиниди заговори с малко сух и доста безсърдечен глас. — Надявам се тези негодници да не са ти сторили нищо?
Този татко! Дори в такава ситуация не може да се въздържи и да не я убоде лекичко. А пък обича дъщеря си, Лариса го знаеше, но въпреки това непрекъснато мърмори и не можеш да го разбереш какво иска. Има всичко каквото е желал. Но явно не му стига. Не мирясва. И другите не оставя да живеят по своя воля — всички поучава, всички наставлява… Но тя реши да не бъде рязка.
— Можеш да не се вълнуваш, нали ме познаваш! — Тя успокои баща си. — А тези престъпници от пръв поглед наистина изглеждат на съвсем прилични хора, представяш ли си.
Тя с удоволствие чу как брадатият се изкашля недоволно: гледай какви горди сме се насъбрали, същински наследници на Робин Худ!
— Дъще, поискаха един милион долара за освобождаването ти. Разбира се, че е много. — Баща й разсъждаваше като за нещо странично, да речем за покупка на коза, защото не си позволяваше подобен търгашески тон по отношение на картините си. — Но ти си единствената ми наследничка… — Сети се най-после! — Казах им, че съм съгласен. Сигурно ни подслушват, затова няма повече да говоря. Ще се постарая още днес да намеря необходимите пари, разбираш ли ме? А утре ще им ги предам. Така че, дъще, ще потърпиш до утре, нали?
— Налага се да търпя… Какво да правя, като сме загазили…
— За твое сведение, отдавна сме загазили… — подхвърли баща й. — Надявам се, че схващаш за какво и за кого говоря?
— Да, татко. Знаеш ли, и аз имам аналогично впечатление. Май беше прав, а аз, както винаги, съм глупачка.
— Точно така! — завика високо той. — Както винаги, това са негови номера! Ще го накажа аз този негодник, обаче… Така ще го накажа, както не е подозирал! Ще го накажа за целия му гаден живот! — Старецът задиша тежко. И добави след миг: — А ти потърпи. И не им позволявай… Ах, дяволска работа! За какво ти говоря!
— Откъде ще намериш толкова пари? — посъчувства Лариса.
— Ще намеря — въздъхна той. — Само не забравяй какво сме решили с теб. Аз съм напълно готов. Сега е твой ред, дъще.
— Слушай, татко — Лариса неочаквано се развесели, — а не е ли най-добре да пратим всичките по дяволите? Какво могат да направят, ще ме убият ли? Глупости. Тия арменци до един са пъзльовци. Какво ще кажеш, хайде да ги изпързаляме, а? И да става каквото ще!
Провокацията й сполучи. Защото, ако бяха й разрешили да продължи тази тема, значи намеренията на похитителите наистина са сериозни и няма да отстъпят от своето. Ако пък е обратното, най-вероятно още не са решили какво ще правят после. Хванали бика за рогата, а не знаят какво да правят по-нататък: не могат да го удържат, а пък е страшно да го пуснат. Следователно историята с отвличането е най-обикновена игра, и то лошо изпълнена.
Но брадатият скочи, дръпна грубо от ръцете й телефонната слушалка, отстрани Лариса рязко с ръка и заговори:
— Уважаеми Георгий Георгиевич, убедихте се, както лично ви обещах, че Лариса Георгиевна е жива и здрава, дори се чувства по-добре, отколкото очаквах. Настроението й е войнствено. Но засега това не е опасно за нея. Повтарям, засега. Защото, ако размислите и започнете да слушате дъщеря си, тогава може да стане лошо за нея. Дори много. Просто тя още не знае, че когато един човек е отвлечен с цел откуп, не го държат във вили с всички удобства, а в студено мазе с белезници. За да стане по-мек и сговорчив. А свежото му и бяло тяло става зелено и сбръчкано като на жаба. Направихме това изключение заради вас и заради нея, но мисля, че е било напразно. Чухте нашите условия. Парите трябва да донесе — утре, нали? — мъжът й. Вашият зет, нали така?