— Но моля ви! — Константиниди се възмути. — Как мога да изпълня вашите напълно идиотски условия, след като преди половин час изгоних от къщи онзи нагъл дръвник и му наредих повече да не се мярка тук! Да не искате да го търся из цяла Москва? Колко скъпоценно време ще загубя? По-добре преценете!
— Вече сме преценили, уважаеми. — Брадатият бе твърд и непоколебим. — Ето защо повтарям: няма да променяме условията. Вашите трудности са си ваш проблем. Няма да преговаряме с никой друг!
Той през цялото време натъртваше кавказкото си „не“, сетне натисна копчето и прекъсна, прибра с удар антената и сложи слушалката в джоба си.
Дали защото връзката бе отлична, или гласовете високи, но Лариса чуваше буквално всяка дума на баща си, макар да не беше близо до телефона. Значи баща й е решил вместо нея окончателната й съдба! Така-така… А Димка е истинска гадина. Студен и пресметлив. Тя не можеше да забрави погледа му вчера. Или още не искаше да го забрави? Трябва да скъса веднъж завинаги. За да не си спомня и да не съжалява после…
— А сега, Лариса Георгиевна, седнете, моля, и ме слушайте, ако не искате да попаднете в студеното мазе, както казах на многоуважаемия ви баща. Ние с Ашот сме братя. Аз съм по-големият.
— Изобщо не ме интересува. Дори ако сте мъж и жена, както е прието при вас на Кавказ.
— Не ме прекъсвайте! — В очите на брадатия светнаха зли пламъчета. — В нашето семейство по-малкият винаги се подчинява на по-големия, такъв е законът. А вие сте направили така, че Ашот го е нарушил. Защо? Мигар ви обидихме?
— Ах, ти за това ли! — извика Лариса Георгиевна презрително и на „ти“ проточи глас. — Да знаеш, Ашот отдавна не е момче. А вашите закони изобщо не ме засягат.
— Може — продължи спокойно брадатият. — Но трябва да знаете — той явно не прие нейното „ти“, — този закон в нашето семейство означава, че по-малкият прави всичко само след по-големия. И при жена отива след брат си, и след него се жени, и ако иска, дори се развежда. Такъв е законът. Аз не съм виновен.
— Ах, вие, нещастни сополанковци! — Лариса веднага се досети за какво намеква по-големият брат: съжалява, че не му се е паднало първо на него. — Не, тая няма да стане. С удоволствие дадох на Ашот, но на теб за нищо на света. Разкарай се! Ще съжаляваш през целия си гаден живот, ако ме пипнеш дори с пръст. Ясно ли ти е? Хайде изчезвай, пазителю на законите! Кажи на малкия, че сега ще разговарям само с него.
Лариса Георгиевна се задъха, отиде до прозореца и демонстративно залюля бедра. Загледа се навън към двора, скрит от външни погледи с висока ограда.
— Тъпаци такива, още не ме познавате — закани се тя многозначително. Но брадатият не я слушаше, беше се излегнал в креслото със затворени очи и изпружени до средата на стаята дълги като на лос крака.
„Къде го засърбяло! — помисли вече без никаква злоба. — Какво ще ме заплашват? Като искаш, кажи си и остави жената да помисли… Такива им били законите, значи по старшинство чукат мадамите, моля ви се!“
На връщане към дивана тя нарочно силно заби върха на обувката си в глезена му, което накара младежа веднага да си свие краката.
— Нали казах да се омиташ! Не е ли ясно? Да повторя ли? — И тя се приготви за следващ удар с крак.
Той се надигна бавно като мечка, с ниско наклонена глава, погледна я и тръгна към вратата.
— Кажи на Ашот веднага да дойде. Ще ми прави масаж! — извика предизвикателно след него.
Той рязко изви глава и рече с нисък и груб глас:
— Не предполагах, че сте такъв боклук, Лариса Георгиевна…
Сякаш някой я удари през лицето, дори страните й пламнаха.
Тя едва се сдържа да не скочи върху него с юмруци, с нокти. Навреме се опомни. Едва продума:
— Никого не искам да виждам… Господи, как ми дотегнахте всички! Бъдете проклети… И запомни, а после предай на когото трябва: не развалям вашето арменско семейство, а измислих такова отмъщение за бившия си мъж. Предай му, че в сравнение с Ашотик е едно миризливо коте. Предай му, на Димка ще му е приятно да чуе. А сега си върви. И не влизайте повече при мен…