— Той нареди да ви покажа още веднъж онези две работи на Сезан. Какво ще кажете, стига ли? Ще ви стигнат ли парите? — Вадим си позволи лека усмивка.
Беше разбран правилно.
— Момче, това вече е моя работа. Хайде вади!
И отново цял потъна в съзерцание пред рисунките на гениалния Пол Сезан.
— Както си спомняш, за гребците уж се бяхме разбрали преди. Дядото не е ли променил цената?
— Иска шестстотин. — Вадим равнодушно вдигна рамене.
Бай кимна.
— А за Сезаните — по двеста. За да се закръгли и да стане „лимон“.
Бай пак кимна. Помълча и рече:
— Защо пък му е кръгла сума? Ако изведнъж предложа повече?
— Нужда, Виталий Александрович — въздъхна съвсем тежко Вадим. — Не ни е до екстри.
— Какво се е случило? — Бай го погледна с интерес.
— Неприятна история…
— Не го усуквай, свои хора сме все пак.
— Тази история не ме прославя. Носи ми само скръб и позор пред света…
— Значи заради тебе дядката е решил да се лиши от шедьоврите си? В такъв случай на теб дължа… Добре, благодаря, ти държиш на думата си. Аз също, както ти е известно. Квит ли сме?
— Виталий Александрович — Вадим почти се замоли, — кълна се в родната си майка, в тези неща няма нищо криминално. Направете така, както сте се уговорили с него. Аз съм само допълнителното звено, нищо повече. Моята работа е да ги донеса, да взема от вас „лимона“ и да го занеса на тъста, той да ги преброи и пак чрез мен ще ги предаде в чужди ръце.
— Ох, така разказваш, че нямам търпение да чуя какво ще стане по-нататък.
— Не съм сигурен, че ще му е приятно. Поне на мен ми е неприятно — почти отсече Вадим.
— Аз няма да казвам! — Бай се лепна за него като кърлеж.
И Вадим най-сетне отстъпи, неохотно и набързо разказа за отвличането на Лариса, за условията на похитителите, за жестокия скандал с Константиниди, понеже няма пари за откупа. Разказа и за всичко останало, за което мъжете не обичат да говорят много, за щото подобни неща унижават достойнството, а нарасналата им популярност не е от много високо качество.
Бай, естествено, го разбра отлично. И правилно оцени нежеланието на Вадим да говори дълго на тази тема. Само не можа да въздържи остроумието си:
— Аз не познавам ли похитителите?… Шегувам се, момче, шегувам се, не ме гледай като полковник Волков, който обеща да ме скапе, ако не очистя незабавно въздуха на прекрасната ни и щастлива родина. Спокойно, момче, и аз те познавам. Но стига шегички. Излиза, че сумата, която ще ти дам сега, вие ще връчите на мошениците? Къде гледа милицията? Или семейната чест не ви позволява да намесвате властта?
— Ох, какво да се прави, познавате го не по-зле от мен… — Вадим печално сви рамене. — Той винаги казва едно, а върши друго. Звъня пред мен на разни места, уговаря се нещо. Писнало ми е от неговите капризи…
Галеристът помисли и се видя принуден да приеме логиката му. Познаваше характера на стареца, и то съвсем не от най-добрата страна.
— Какво още носиш? — попита уж между другото Бай, защото видя в очите на събеседника си някакво очакване и неловкост. Сигурно този подлец е преметнал нещо стареца. Не може дядката непрекъснато да инспектира сандъците си.
Самият Вадим знаеше за какво мисли Бай, докато го гледа. Нещо повече, той нарочно поведе разговора в такава посока, за да може този самовлюбен охранен пуяк да познае точно това, което иска той. Нека мисли, че нещастното и тъпо крадливо момченце, станало на четирийсет, не просто може, а трябва да бъде измамено — това искаше Вадим с целия си вид. И май го постигна. Да, Бай наистина налапа въдицата.
Вадим започна да се озърта без причина, макар точно сега никой да не можеше да го засече, и извади от папката си…
Не! Не може да бъде! Бай излетя над дивана като тапа и скочи към платното, без малко да падне на колене пред него. Впи поглед в долния ляв ъгъл на картината, където тъмнееха петте вълшебни букви „Degas“ — Дега, Едгар Дега! Неговата прочута „Шапкарница“, прочутият авторски вариант на онази, която е в експозицията на Чикагския музей! Дега, който наистина няма цена… в рамките на половин милион. Долари, естествено, Виталий Александрович веднага оцени трезво неволния си изблик.
Гостът се усмихна неволно, както го гледаше, но се постара моментално да скрие усмивката си.