— Как успя? — прошепна Бай.
„Това вече съвсем не те засяга“ — пак се усмихна Вадим, този път мислено, но отговори твърде сухо:
— Беше у нас. В нашия дом с жена ми. Това достатъчно ли е?
— Е, аз не питах за това! Разбирам — не си я откраднал, не си убил човек… Но как се реши?
— А! Това ли било — „досети“ се Вадим. — Работата е много проста. Трябват ми пари, и то веднага. Може да се провали командировката ми. Изключително отговорна. Как можа да се струпа всичко сега!… Само неприятности…
— Да речем… Стига си се вълнувал — забеляза мъдро Бай. — Лично аз не съм ти причинил никакви неприятности. Тъкмо обратното, помогнал съм ти, нали?
Виталий Александрович твърде недвусмислено му напомни, че само преди два месеца фирма „Доверие“, на която Вадим се водеше президент, получи кредит от Централната банка за трийсет милиарда рубли срещу гаранционно писмо от Министерството на културата, издействано от Бай. Със сумата трябваше да се закупят от унгарски партньори няколко партиди бои, лакове и други материали, страшно необходими на художниците, но липсващи в страната, въпреки че преди се продаваха на всяка крачка. Та Едуард Мане бе част от „моралната“ компенсация, за която двамата предварително се бяха споразумели.
Бай като че ли бе решил да прибави и Дега? Няма да стане, господинчо. За тези „Шапки“ пак ще трябва да платиш в същата валута. Стига ти, че сигурно ще я препродадеш двойно и тройно на твоите американци.
— Господи, кой говори за вас! — Вадим махна с ръка. — Единствено вие помогнахте истински. Другите се измъкват главно с обещания!
Няма да седне да обяснява, че онези милиарди отдавна са обърнати във валута и преведени по сметката на унгарската партньорска фирма „Безалом“, което в превод е пак „Доверие“. И неин съучредител е пак същият Вадим Борисович Богданов. Но Бай няма нужда да знае подробности. Сега, когато завършваше пазарлъка с него, Вадим разбра ясно, че след всичко сторено тук, в тази страна, за него има само един път. Не биваше да губи нито миг. Бай все пак забеляза напрегнатостта и нервниченето на Вадим.
И предложи категорично — триста. Гостът поклати отрицателно глава. Добре, четиристотин! Това е максимумът. Виталий Александрович взе да обяснява, че милион за стария и още четиристотин за зетя е всичко, което има в наличност.
— Петстотин! — отчаяно махна с ръка и Вадим веднага върна платното на масата.
— Петстотин става — одобри той.
— Но откъде да ти намеря спешно сто хилядарки? — Галеристът се разстрои от собствената си несдържана щедрост.
— Да направим друго — предложи изход Вадим. — На мен изплащате пълната сума, а другата част занасяте лично на тъста. В края на краищата има ли значение кой ги предава? Все едно трябва да ги дадете… Донесох ви картинките по негово указание, всичко е точно, нали. За цената сте се разбрали помежду си, аз нямам нищо общо. Пък и честно казано, не горя от желание да изслушвам поредните му упреци и оскърбления. Нямам желание, разбирате ли? Нека ви разкаже какво съм лайно — и той изведнъж се засмя. — Но знаете ли какво, напишете ми за всеки случай една бележка, че сте получили от мен Мане и две рисунки на Сезан, които съм донесъл лично от Константиниди според предварителната ви уговорка.
— Защо ти е? — учуди се Бай.
— Ах, Виталий Александрович, скъпи, изглежда, малко познавате Георгий Георгиевич. Никой не може да знае с какво ще го изненада по задника в следващия момент. А така ще имам оправдание, че не съм ги откраднал, а според собствената му воля съм ги предал в солидни ръце. Няма да я размахвам на всяка крачка. Бележката с нищо не ви заплашва, но като познавам характера му, знам, че може да ме изпрати отвъд Сибир. Нали?
— Знам — малко озадачено изрече домакинът. Но веднага съобрази, че подобна бележка с нищо не го компрометира. Напротив, може да му е полезна. Този глупак не разбира, че си пъха главата в торбата.
Седна на масата и написа бележката. Вадим я прочете, сгъна я внимателно и я пъхна в джоба на якето си.
— Ами ти какво ще правиш? — предпазливо започна Бай. — Нали жена ти…
— Но какво мога да направя?! — Вадим почти изкрещя, но веднага се овладя. — Предлагах му мой вариант. Не прие. Наруга ме. Изпъди ме от апартамента. За какъв дявол се върнах? Реши лично да преговаря с ония мошеници, въобразява си, че е най-умният. Но те веднага му казаха, че са отвлекли не моята жена, а неговата дъщеря. Следователно аз не им трябвам. Какво могат да получат от мен? Този Дега? Защо им е? Какво разбират те от Дега? Пипнали стария, а той не е толкова беден, както се представя… Ох, какви ги говоря, вие по-добре разбирате. Ето. Работите ми изостават и унгарците не могат да чакат кога старият пръч ще вземе окончателното си решение. Затова съм като на тръни.