— Ясно. — Бай замислено го погледна, сякаш пресмяташе нещо важно за себе си. — Ти си знаеш, проблемът си е лично твой. А може да имаш право за себе си, кой знае… Какво ще кажеш, да ударим по една, преди да тръгнеш? За късмет, а? Не се бой, ще ти донеса едно нещо! Пъхаш го в уста и никой катаджия няма да усети, че си пил. Освен ако не го прегазиш! — засмя се Виталий Александрович.
— Добре! Да става каквото ще! Давай по една! — неочаквано се съгласи Вадим. — От две чашки нищо ми няма. А от друга страна, свърших задачите за днес. Наливай, съблазнителю! Хайде, за пътуването и за късмета!
Бай кимна доволен и излезе от стаята.
Качи се на втория етаж, извика с пръст пазача си Льоша и му пошепна да извика бързо шофьора.
Андрей, над трийсет и пет годишен, суховат и невисок брюнет, беше не само опитен шофьор, но и личен телохранител. Шефът съумя дори да му извади разрешително за носене на оръжие. Този малко мрачен и лаконичен човек му бе абсолютно предан и изпълняваше безпрекословно и добросъвестно всичките му поръчения и затова бе ценен. Много високо ценен.
Сега пак се усамотиха в спалнята, там под избелелите френски тапети от седемнайсети век бе вграден таен сейф. А тези тапети Бай купи съвсем наскоро и сравнително евтино от вдовицата на бивш генерал от КГБ, който веднага след войната, още майор, се занимавал с репарациите в победена Германия. Изглежда, този чекист е бил печен, добре се е трудил не само за благото на държавата. Ще трябва по-късно да претършува вдовицата: бабката, на ръст като вейка, сигурно пази доста скъпоценности, иззети навремето от победителите в страната на победените. Много са били добри по тази част тия от НКВД. Нищо не са пропускали.
Но за това ще мислим после, а сега е по-важно друго: ситуацията с Константиниди се подрежда изключително успешно. Едва ли в близко време може да имаме подобно стечение на обстоятелствата. Но Бай се нуждаеше от бърз и решителен изпълнител на проекта, който се роди в главата му, докато слушаше как гостът се измъчва от собствената си непълноценност и описва семейното нещастие. Трябваше му човек като Андрей. Бай го щадеше и се стараеше по-рядко да го включва в подобни операции, защото знаеше колко трудно ще го замени с друг. Но тъкмо сега си струваше да рискува. Печалбата щеше да оправдае всички мечти, дори и най-дръзките.
А сега трябва незабавно да изплати парите, които Вадим поиска за несравнимия Дега, за да не възникне и капка съмнение у глупавия зет на великия колекционер.
Първо, ако сме докрай справедливи, Дега си заслужаваше и, второ, тази умопомрачителна за обикновен човек сума може да се окаже чудесна „защита“ за самия Виталий… после, по време на следствието…
Отвори сейфа, извади от него кафяво куфарче, обикновено на вид, препълнено със стодоларови пачки, после преброи петдесет, остави ги в куфарчето, а останалите прибра на камара пак в сейфа. Сетне бавно и замислено затвори сейфа, но изведнъж спря и изсипа обратно на леглото три пачки в „зелено“.
„Стига толкова — рече си Бай, — да не глезим много момъка…“
Докато затваряше сейфа, чу зад гърба си сдържано, леко кашляне и потръпна неволно. Обърна се и видя Андрей на прага на спалнята. Винаги го поразяваше, сякаш бе невидим и безшумен. Странно, но под краката му дори старата скърцаща стълба за втория етаж ставаше безшумна. Той е като котка — плавен, малко бавен и безшумен, но много силен и неуравновесен, макар суховатата му невисока фигура да не говореше това. Един незабележим мъж с наивни и раздалечени очи.
Андрей пак покашля тихичко в юмрука си и се втренчи въпросително в господаря.
Виталий Александрович му кимна, посочи с пухкавия си пръст меката табуретка до спалнята и го покани да седне, а той взе радиотелефона.
Избра бързо нужния номер и застана до прозореца, оглеждайки разсеяно двора.
— Андрюша, той сам ли дойде? — попита и прикри микрофона с длан.
— Зад ъгъла има някаква жигула — отговори тихо бодигардът.
— Мислиш ли, че е с него?
Андрей сви рамене:
— По-скоро след него… Един здравеняк мина два-три пъти покрай портата и пак седна в колата.