Бай кимна и моментално превключи вниманието си на разговора, защото след дългите сигнали в слушалката най-накрая абонатът се обади:
— Ало, ало!
— Още веднъж ви поздравявам, уважаеми Георгий Георгиевич. — Бай започна с бърз и умилкващ глас. — Извинете, че се реших да ви обезпокоя. Здрав ли сте? Нещо не ми харесва гласът ви, да не сте настинали?
— Покорно благодаря. — Константиниди отговори недоволно и с пресипнал глас. — Какво има още?
— Всичко е наред. — Бай побърза да успокои стареца. — Платната пристигнаха непокътнати, както се казва. Благодаря ви изключително много, благодетелю. Гледам и не мога да им се нагледам, ей богу! А за Сезаните нямам думи. Стоплихте ми душата, благодаря… Но сега мисля за друго. Извинете, може ли да ви забавя за миг-два?
— Говорете, щом сте започнали — пак недоволно рече старецът, като смяташе, че този мошеник е хвърлил хищното си око на още нещо.
— Уважаеми Георгий Георгиевич, написах ви една бележка, колкото да спазим протокола, че съм получил от вас платната. Готов съм да предам парите на Вадим, както се бяхме разбрали. Но вие огледахте ли го днес внимателно?
— Да, защо? — промърмори Константиниди.
— Как да ви кажа… — Бай се направи на замислен, сякаш старецът можеше да го види отнякъде, и направи пауза. — Май е почерпен. Има вид на пиян врабец, един такъв рошав — той се изкиска тихо, — нещо е напрегнат. Струва ми се, че някъде отрано се е подредил. И у дома продължи. Като се залепи за мен, сякаш опря на гърлото ми нож: налей ми, вика. Нали ме познавате, аз сутрин никога не си позволявам. После ми се стори, че не му е добре, може да е махмурлия, затова наредих да донесат бутилката. Така че докато аз се наслаждавах на „Гребците“, той погълна почти половин шише. Какво ще кажете по този въпрос? И аз си помислих: може би не си струва да рискувам? Хайде да ви изпратя шофьора си, ако не възразявате, буквално на мига изпращам Андрюша, виждали сте го, един тих, приличен младеж. Той да ви предаде уговорената сума.
Константиниди мълчеше.
— Не дай Боже да наруши нещо, че хайде пътна полиция, това-онова, какво има в куфарчето, а, пари значи, и то много, и то валута… Как мислите?
Старецът още умуваше и Бай започна вече да се дразни, да кипи, но погледна под вежди шофьора си и забеляза присвитото му око, та се сдържа.
— Георгий Георгиевич, щях да пропусна, ако сте забравили моя Андрей, а нали не пускате у вас непознати и добре правите, можем да се уговорим така: той ще позвъни четири пъти — два пъти късо, два дълго, а в ръка ще държи кафяво куфарче. Вие погледнете в перископа си — Бай се усмихна, — вижте го и чак тогава отворете вратата. Ако желаете, нека Вадим ги донесе. Все ми е едно, ваша воля, както наредите. Между другото той не чува разговора ни, обаждам се от спалнята. Така че не изпитвам никакво неудобство — нито пред него, нито пред вас. Решавайте…
Бай отмести слушалката от ухото си, изду бузи и въздъхна шумно, като демонстрираше неизвестно пред кого колко му е омръзнал този своенравен старец, за чиито пари се налага да се грижи кой знае защо той.
Най-накрая Константиниди се предаде.
— Добре, така да бъде — изскърца старецът. — А на оня мерзавец предайте: когато изтрезнее, веднага да ми се обади. Какво животно само… Е, хайде, бъдете здрав.
Бай изключи телефона, хвърли небрежно слушалката на леглото и седна срещу Андрей.
— Мисля, че разбра какви действия ни предстоят?
Бодигардът гледаше мълчаливо господаря си и очакваше продължението.
— Както разбираш, Андрюша, не ти трябва опашка. — Бай кимна към прозореца. — Пристигаш на „Староконюшени“, звъниш, както чу. Ще ти дам друго куфарче, пак такова. — Посочи куфарчето на пода пред краката си и подаде на шофьора три пачки. — Ще ги сложиш вътре и ще ги покажеш на шпионката, ако дядката поиска. Но те са твои, разбра ли, Андрюша?
Младежът кимна все така мълчаливо, но този път едва сви тъмните си почти сключени вежди. Изглежда, най-после се досети за какво му дават този хонорар.
— Ще вземеш моята чанта, нали я знаеш? — След поредното утвърдително кимване Бай продължи, сякаш ставаше дума за най-обикновена работа: — Той има вкъщи много картинки. Но не трябва да ги сваляш от рамките, това ще те забави, а имаш на разположение около половин час. Най-много четирийсет минути. Аз ще се опитам повече да задържа този пикльо. Но, Андрюша, главното е всичко да е натурално, нали разбираш?
Нямаше нужда от отговор.