— Такива ми ти работи… големичка ще е чантата, обаче… Прекалено дълго е да чупиш рамките, пък и няма да стане хубаво. Излишна работа. Започни от спалнята. После кабинетчето и стаята отляво. Голямата я остави за накрая: там няма много ценни платна. Впрочем ще видиш как ще тръгне работата и как ще си с времето. Ясно?
Андрей пак кимна. Значи е разбрал всичко и не показва неудоволствие.
— И последното. Това е личната ми молба към теб. Не носи оръжие. Не бива да има никакъв шум. Постарай се да не оставиш следи. Смятам, че за този сам ще измислиш нещо — и Бай посочи с показалеца пода, имайки предвид Вадим, който стоеше в този момент в кабинета и очакваше да му платят. — Хайде, Андрюша, Бог да те пази!…
Вадим седеше на любимия диван на домакина, забил морно-равнодушен поглед в тъмния ъгъл на кабинета. Виталий Александрович влезе и донесе неначената бутилка уиски „Балантайн“, две високи чаши с искрящи кристални стени и отворен буркан с едри гръцки маслини. Към пълното си бедро притискаше кафяво куфарче.
— Помогни ми — рече.
Както седеше подпрян старческата с ръце на коленете, Вадим се надигна неохотно и извади куфарчето изпод лакътя му.
— Твое е. — Бай кимна и сложи в края на писалището буркана, уискито и чашите. — Можеш да не ги броиш — петдесет парчета са.
Но Вадим отвори все пак капака и опитното му око пресметна: май не лъже. Затвори куфарчето и го сложи настрана. В това време Бай изви капачката на бутилката, тя изпука, наля щедро в едната чаша, а в другата на дъното за себе си, после взе от перваза пластмасова бутилка със сода и попита:
— Как ти се струва?
— Няма нужда, остави — махна Вадим.
Бай поклати глава и си наля малко. Вдигна чашата и намигна:
— Наздраве! — После тикна буркана с маслините към госта.
Пи на екс, глътна черна маслина с костилката и рече:
— За всеки случай се обадих на дядото, всичко става, обясних му, че утре рано ще му занеса парите, както се уговорихме с теб… А той се запъна — Бай пренебрежително се засмя — и близо пет минути само сумтя, докато слушаше моите приказки и оправдания. Накрая се съгласи. Както сам разбираш, при нас нещата са ажур.
А, щях да забравя: той каза, по-точно нареди, при него всичко е в заповедна форма, нареди оттук да се отбиеш при него. Беше категоричен. Изглежда, заради ония ваши работи. Но тонът му, да беше чул! Уж е бил винаги интелигентен човек, относително де… — Бай погледна многозначително Вадим, — а изведнъж заговори като докер на гарата… То си е твоя работа, разбира се, но аз на твое място все пак щях да се отбия, защо да влошаваме отношенията, нали?
— Ще помисля — обеща Вадим мрачно и посегна към бутилката. — А къде е онова средство срещу катаджиите?
— А, да. — Бай се сепна. Бръкна в писалището и извади найлоново пакетче с някакво кафяво коренче. Помириса го и му го подаде.
— Вземай всичкото. Като видиш катаджии, слагаш в уста и смучеш. За камуфлаж можеш да захапеш и незапалена цигара. Никой уред няма да покаже алкохол. Стига да не почнеш да прегръщаш мильото!
— Давай. — Вадим също помириса коренчето, ухаещо силно и приятно, и го сложи в джоба си.
— Все пак не карай много бързо — добави загрижено Бай, като видя как гостът му хвана решително бутилката. — Всичко става!
— Не се бой за мен — успокои го Вадим. — Ти само се погрижи утре за „лимона“ на стареца. А пък аз ще му дам днес разписката, да опустее дано…
— Нямаш проблеми! Не се тревожи, както знаеш, моята дума е твърда… Значи заминаваш? За дълго ли?
— Ами, дреболия, максимум за две седмици. В Будапеща. Вече май не се брои за чужбина.
— Виж ти! — сети се Бай. — Излиза, че пак по ония въпроси? За лаковете и боите, нали? За ония милиарди?
— Какво странно има? Нали трябва най-сетне да се заема с бизнеса си! Стига съм тичал като куриер на стареца — пошегува се уж предизвикателно Вадим, като гледаше без усмивка потното кръгло лице на Виталий Александрович.
— Чрез министерството ли заминаваш?
— Аха. Както се казва, с твоя помощ. Благодаря, господарю!
— Вадим, я стига! — удиви се Бай. — Да не съм ти направил мръсно, какво ти е? Не ти ли издействах аз кредита? Или след моите обаждания Кисота не е направила нещо както трябва? Учуден съм от тона ти, и то искрено!
— Извинявай, просто настроението ми… Пък и нали виждаш, старецът ми създава достатъчно… — Вадим махна с ръка и с целия си вид показа, че наистина е прекалил.