Всъщност знаеше със сигурност. Стига всичко да продължи по плана му, възникнал именно днес, по странно стечение на обстоятелствата.
Когато този план започна да се оформя в главата му, той направо се изпоти от някаква неясна засега възбуда, хем винаги се стараеше да не взема импулсивни решения. Но има и изключения! Като днешното, когато най-първото решение по-късно излезе и най-правилното…
13.
Вадим караше бързо, но внимателно. Ако се пристрои до някого и задържи колоната, веднага ще го засекат. Още по-лошо, ако се разбърза и започне да сменя лентите. Но все пак професионализмът си казва думата, не е от вчера на кормилото. А „сумичката“ в куфарчето на дясната задна седалка правеше пътуването някак празнично, макар настроението му да си оставаше все така потиснато. Ужасно. Противно. Отвратително. По много причини. Но Вадим се принуждаваше да не мисли и да не си спомня станалото през последното денонощие. Настрои се за бъдещето.
Предстояха му доста неща и най-главното, най-сложната част от замисъла зависеше изключително от неговите умения и способности, от настроението, упоритостта и обаянието му, изобщо само от него. В крайна сметка каквото направи, това и ще получи.
Предстоеше му да се срещне с една дама не в първа младост, едра и осъзнаваща важността си като чиновник, а всъщност тъпачка с повишени претенции и луничава остроноса физиономия. Трябваше да я накара да повярва, че тя е единствена и неподражаема, като Врубелова принцеса. А когато най-накрая мадам схване това и повярва в собствената си изключителност, той трябва да я употреби, по-точно да я използва тъкмо за онова, за което е ценена толкова много в родното Министерство на културата. Разполага с изключително малко време, до изгрев, понеже самолетът му ще хвръкне в синьото небе в шест и нещо сутринта. Значи и тази нощ ще мине без сън. Лошо, но няма друг изход.
Името й беше прекалено дълго, като суховатото й и нервно тяло: Алевтина Филимоновна. Чуваш само „але-или“… Не изглеждаше чак толкова остаряла и нескопосана, но съвсем честно, не притежаваше и някакво обаяние. Някога, когато завършила историческия факултет на Московския университет, започнала като изкуствовед и музеен работник, ходела из ателиетата на художниците. Казват, че влязла в положението на един-двама и позирала с мерак, правела се на Ида Рубинщайн на прочутия Валентин Серов. Позирала, както е прието, „неглиже“, по модерния израз на отделни творчески личности. Възможно е тогава някой да я е харесвал, а тя да е разчитала на нещо. Но времето си вървяло, хората използвали нейната все още девическа беззащитност и доверчивост, а постепенно всичко свършило — и младостта, и веселите компании на художниците. А когато животът в страната и особено в изкуството се объркаха, на Алевтина й остана само службата. Сега най-сетне намериха приложение неизползваните й преди способности. И възможности. Отдел „Международни изложби“ се оказа истинско златно дъно. Беше постъпила в него в средата на седемдесетте, а през осемдесетте дори го оглави. Самата Алевтина Филимоновна много скоро разбра на какво място работи.
Какво бяха без нея, поначало дребната чиновничка, художниците, които завинаги заминаваха на Запад! Например коя митница ще позволи да се изнесе онова, което Алевтина може лесно да забрани? Но главното е друго. Главното е, че нито една изложба не може да напусне страната без нейната виза. А подготовката на една изложба за чужбина най-често става в тайните музейни фондове. Едва сега, във времето на лудешко тържество на измамната демокрация, тези фондове започват полека да отварят вратите си и многогодишните си тайни. До ден-днешен там всичко е неописано и непреброено. А неизвестното за масата е удобно за преобладаващото малцинство — това е стар закон за лицата, които се отнасят с особена почит към себе си. Но мигар някой се е отнасял почтително поне веднъж към Алевтина? Просто така, без да има нужда и без да се подмазва? Едва ли…
Вадим знаеше това. Той обмисли всичко и остави съвсем малка възможност за някаква решителна импровизация.
Влезе в старата сграда на „Китайски проезд“, взе асансьора до нужния етаж и тръгна по коридора, за да стигне в дъното. Там, под невзрачната табелка „Началник-отдел“, бе кабинетът на всесилната кандидатка на изкуствознанието А. Ф. Кисота. Вадим застана пред вратата, почука предпазливо, но не дочака отговор и влезе в голяма стая. Тук нагъсто седяха към десетина мъже и жени, които старателно се правеха, че наистина работят с камарите документи по бюрата им.