Вече не разбираше нищо и неизвестно защо влезе в антрето на пръсти и дръпна вратата след себе си. Бравата щракна. Стоп! Значи вратата е била само притворена? Но дядото не би допуснал никога такова нещо за нищо на света.
Вадим усещаше неясна, но бързо приближаваща го опасност. Щеше да изскочи от жилището, но остана и се ослуша. Беше много тихо.
Пак мина на пръсти из антрето и направо онемя, като огледа стените на съседните стаи: навсякъде висяха само празни рамки. Малката стая, голямата, кабинетът — навсякъде едно и също: пустош!
Вадим тръгна към писалището и почувства, по-точно чу как нещо изпука под краката му, а звукът му се стори оглушителен.
Погледна килима: пенснето, да опустее дано! Но къде е самият старец? И отново ахна: ето го, в ъгъла… проснат по гръб върху счупените стъкълца, а до него лежи преобърнат и счупен огромният масивен дъбов часовник.
Първата мисъл дойде автоматично: да телефонира в милицията. Убийство! Веднага след нея дойде и втората мисъл: а кой ще докаже, че не си ти? Че това не е твое дело? Да бяга ли? Ами ако е жив?
Приближи много внимателно стареца, като се стараеше нищо да не пипа, надвеси се над него и страхливо докосна с пръсти челото му. Почувства някакъв необикновен хлад, не жив, а точно мъртъв, бездушен лед. Или така му се стори от страх…
Кой го е направил? И пред очите си изведнъж видя съвсем ясно усмихващия се Бай. Но с каква цел? Тоест как с каква цел? Ето, стените са голи! Кога успя?…
Пред очите му пак потекоха минутите в Переделкино: Бай упорито го кара да пийне… задава напълно ненужни й глупави въпроси… казва, че е звънил на Константиниди, а го нямаше поне петнайсет минути… влиза, излиза, сякаш печелеше време. Най-накрая съобщава, че тъстът му го вика незабавно при себе си…
Излиза, че вратата е била отворена. За кого? Господи, не бива да е такъв идиот! За него, за Вадим, естествено! Ето за кого разиграваха целия този спектакъл с незаключената врата. Трагична развръзка…
Но тогава защо не е предупредил милицията, че най-вероятно престъпникът е в жилището? Тогава картината щеше да е пълна, така да се каже. А кой казва, че не е предупредил? Може точно в този миг оперативните работници да се изкачват по стълбите…
Вадим веднага се спусна към вратата и се залепи за шпионката, ослуша се, но на стълбите нямаше никой.
Да, има разписка… а къде е милионът? Димка го е откраднал! Ясно като Божи ден. Сега тази разписка става собственото му обвинение. Защото Бай ще посочи точно толкова свидетели на предаването на парите, колкото му трябват.
Вадим издиша тежко застоялия в дробовете си въздух и изведнъж помисли, че може напразно да стоварва вината върху Бай?… Но кой тогава? Да не би онези тъпаци рекетьорите? А защо не? Но вратата, вратата! Те щяха да я затворят, да заключат всички брави, да не може веднага да се отвори.
Прекара ръка по челото си и забеляза, че е мокра, сякаш е била под чешмата. Край! Каквото и да е ставало, сега във всички случаи той е излишен. Няма го тук, никога не го е имало. Дойде сутринта, взе картините, даде ги на Бай, взе разписката, но не е вземал пари. А онези в чантата, в колата, са нещо друго, ако трябва да каже — това е картина на жена му. И нищо повече!
Вадим се върна в кабинета, като гледаше в краката си. Извади носната си кърпа от джоба и я метна на пръстите си, както правят ченгетата по филмите, за да не оставят следи. Опита да отвори вратичките на писалището — заключено. Значи не са бъркали в този сейф. Веднъж Ларка се изпусна. Няма смисъл да търси ключовете у стареца, той е заобиколен със секрети… Макар че не! Ларка беше казала… да, баща й има стар платнен куфар. На секцията!
Вадим мина из стаите с празните стени и отиде в кухнята. Стъпваше по килима предпазливо, опазил го Господ да счупи още нещо, стига толкова, бездруго ще трябва някъде да изхвърли любимите си мокасини, сигурно стъклата са оставили следи по подметките. Премести табуретката до надстройката. Сложи отгоре един вестник и стъпи. Вътре бе толкова прашно, че ще не ще, ще остави следи. Огледа внимателно боклука от чанта, куфари, чували и пакети и най-накрая забеляза в ъгъла нещо невзрачно на вид и карирано — навит на руло платнен куфар. Измъкна го внимателно, нали природата не го бе лишила от ръст, затвори вратичката, сложи на място табуретката, а върху вестника разгъна свитъка.
Ето го! Майчице! Ах, ти, дядо! Кой ще се сети да търси Малевич, Кандински, Шагал в този мръсен чувал сред парцалаците… Всичко най-най, което толкова страстно търсеше Бай, подлецът.