Да, това вече му стига и накрай света…
Прибра внимателно всичко, уви го с вестника, отвори предпазливо вратата и се огледа още веднъж, този път наистина за последно. Поиска мислено прошка от тъста си и внимателно, почти безшумно щракна след себе си входната врата. След което избърса бравата с кърпичката си…
Той разбра, че именно сега трябва да е крайно предпазлив и внимателен, нито за секунда да не губи бдителността си. И така трябва да бъде до последните секунди в този град, по-точно — в тази страна.
Позвъни на Кисота от уличен автомат на „Садовое колцо“. Тя се обади веднага, сякаш е очаквала с нетърпение позвъняването му — гласът й бе приятно мелодичен и мъничко загадъчен. А неговото явно задъхване прие за естествено вълнение в навечерието на предстоящата среща. Предстартово вълнение.
Вадим я попита за настроението и служебните й задължения, които трябва вече да приключва, и предложи да изменят малко уговорката за срещата. Това сигурно накара Алевтина Филимоновна да застане нащрек. Но той не искаше да терзае душата на самотната и гладна жена и каза, че ще я чака около седем и половина на „Солянка“, до института с колоните, как му беше името, май нещо медицинско. Трябва да направи само две крачки, за да не виси пред входа на своето министерство. Алевтина веднага се съгласи.
Тя живееше на удобно място във Фили, в кооперация с розови тухли, комитетски, както ги наричаха доскоро — в такива живееха големците от ЦК. А какъв беше двустайният й апартамент! Вадим се разходи из стаите и оцени напълно вкуса на стопанката. Не пропусна веднага да го съобщи и получи за награда искрена благодарна усмивка, а след нея — малко плаха бегла целувка по бузата, до върха на мустаците, но впечатляваща като начало. Отлично!
Домакинята пожела да вземе душ след работа. Вадим бе послушен като дете. Но изтръгна от контактите и двата шнура на телефона, докато шуртеше водата. Алевтина излезе свежа, ухаеше приятно и бе със същия тежък брокатов халат като Ларкиния. Дявол да го вземе, не можеш да избягаш от аналогиите, тия жени да не са луднали по царските одежди? Вадим мърмореше на себе си, но всъщност харесваше този Ларкин халат — корав като от дърво. А как се отваря в очакване на ласка! Не, нищо. Възбужда. А сега това му трябва.
— Никакви кухни! — заяви решително Алевтина. — Кухнята е за прозата на живота. А празникът на душата може да стане само там, където почива тялото.
Вадим пак усети разсъжденията на жена си: нейните наистина звучаха по-грубо и конкретно. Тя знаеше къде се намира собствената й душа и често го съобщаваше на Вадим, пъхтейки от пресита. Господи, кога най-после ще се отърси от това видение! За каквото и да помисли, тя веднага застава пред вътрешния му поглед, застава в такъв вид и поза, че… а!
Лятното слънце още не мислеше да отива да почива. Милата двойка — за тях друга дума вече ще е грях — бе готова след леката, но вкусна вечеря с хубаво шампанско за дамата и джин с тоник за кавалера да се отдаде на по-изискани ласки. В угода не на безсмъртната душа, а именно на тялото, на тялото и още веднъж на тялото.
„А нея си я бивало — одобрително мислеше Вадим и усещаше разливащата се по вените му топлина. — Това, което му трябва сега. И кожата й е много добра, като велурена, ръката топла и ласкаеща.“
Той я галеше и постепенно я докарваше до лудост, но спираше всеки път, щом я видеше готова да затвори очи. Още е рано, приятелко, потрай, усети всички мъки на ненаситното желание. Всяко нещо с времето си. Не чакай бурните наслади, стигащи докрай, направо тук, на този диван с персийски килим, това ще стане в собственото ти легло, в другата стая. Нужно е преди всичко за теб, да го запомниш добре и да не ти изглежда като случайна връзка, предизвикана от всекидневна потребност. А сега търпи и втасвай…
После времето неочаквано се разбърза и наближи полунощ. Вадим реши, че плодовете са узрели и трябва да прибира реколтата. Доста безцеремонно извади дамата от брокатената й черупка, вдигна я пъргаво на ръце и я понесе в спалнята, където снежнобелите колосани чаршафи, сякаш специално приготвени, очакваха да приемат любовниците в скърцащото си лоно.
Тя продължаваше до последния момент да се отнася към него като към свой каприз и нищо повече: симпатичен мъжага, чист и гледан, ухае на скъп дезодорант, мъжкарят в него знае мярка и по собствена инициатива не отива прекалено далеч. Друго е, ако му позволиш… А защо не? Защо да не се отпусне с него — леко и неусетно?… Отначало той прие послушно условията й, а после така обърка всичко, че Алевтина Филимоновна, трезва във всички отношения жена (поне така мислеше за себе си), дори започна да се притеснява: дали не се е заблуждавала за него? Някак изведнъж решителността му парализира и волята, и тялото й. Вече можеше да прави с нея всичко, каквото пожелае, защото тя нямаше сили да откаже. Едва сега най-сетне разбра, че открай време изобщо не е познавала истинската любовна страст. А всичко, което той правеше с нея, естествено надхвърляше рамките на онова, което Алевтина пуритански би нарекла любов.