В един момент дори се опита да изпълзи, като безуспешно се спасяваше от ужасната му настойчивост, искаше да се скрие сред множеството възглавници, но не успя дори да си поеме дъх. Напротив, след последвалата бърза серия ожесточени атаки, съзнанието й не понесе толкова мощния емоционален взрив и се изключи благоразумно. Напълно достатъчен й беше само един кратък миг по-късно, за да оцени високо способностите на партньора.
Колкото и да е странно, но тъкмо тази оценка я накара да погледне неволно под друг ъгъл възникналата между тях връзка. От време на време Алевтина Филимоновна изгубваше всякакво усещане за реалността и като всяка жена, закопняла за силна мъжка ласка, се стараеше да не пропусне нито едно от несвързаните възклицания на Вадим. Чутото я задоволяваше напълно: той бе съвсем искрен в емоциите си. Май се беше влюбил в нея или тя не разбираше изобщо от хора… А когато един мъж е покорен до такава степен, тоест напълно, можеш до го въртиш на пръста си.
Въпреки че имаше по-малко физически достойнства от други жени, но тя умееше да използва без остатък подареното й от Бога. Само опитните и мъдри в любовта мъже бяха способни да оценят тази нейна дарба. Някога ги имаше, както имаше и буйна младост, а сега се налага само да благодари на Всевишния — това е истински късмет, рядък подарък от съдбата.
Едно събитие в края на тази вълшебна и възхитителна нощ постави последната точка в съмненията й, ако беше останало нещо подобно сред нейните разпокъсани мисли, лишени от всякаква логика. Когато за неизвестно кой път цялата се обви в пламък и само един неуловим миг я делеше от поредния взрив, Вадим спря рязко. Той накара Алевтина да се свие моментално от усещането за нещо ужасно и неотвратимо, което ще се сгромоляса върху нея. В мъртвата тишина тя чу как сърцето му ехти на пресекулки. Той самият се дръпна рязко, седна накриво върху кревата и залюля насам-натам глава, стиснал с разперени пръсти слепоочията си.
Какво се е случило?… Алевтина се протегна към него, сякаш искаше да го обвие с тялото си и се безпокоеше само за едно: как безследно и горчиво я напуска бушувалият допреди малко огън.
— Лошо ли ти е? — неизвестно защо попита шепнешком.
— Много… — Вадим се намръщи болезнено. — Толкова ми е зле, колкото не можеш да си представиш… Както и на теб. — Думите му се изтръгваха от гърлото като възпирани ридания. — Не искам, не искам, чуваш ли? Но съм принуден да те оставя, моя любима…
Ах, как го каза! С каква безумна и неподправена мъка!
— Но защо? — Алевтина се смая от подобна безмерна сила.
— Защото е три часът. А в четири трябва да съм на летището. Нали знаеш, поне два часа отиват по тия проклети митници. А самолетът е в шест. Ако продължа да те любя, изобщо няма да мога да спра… И никъде няма да отлетя…
И той се хвърли с целувки отгоре й, като започна да покрива с тези жадни и горещи печати на страстната любов лицето й, гърдите, корема.
— Господи! — Тя се засмя тихо от щастие и се отпусна напълно в ръцете му. — А аз си помислих Бог знае какво… Успокой се, глупачето ми…
Но изведнъж си спомни позвъняването на Виталий и странната му, но настоятелна молба, приличаща на заповед: да го накара да отпътува не днес, а в краен случай утре. Защо? Ако зададе сега този въпрос на Вадим — край, веднага ще развали буквално всичко, и то със собствените си ръце… Но все пак трябва някак да опита…
— Мили, а не можеш ли поне за един ден да удължиш моето блаженство? Остави раздялата за следващия ден, а после съм готова да те заведа за ръчичка на летището…
Алевтина изрече това с такъв проникновен и ангелски глас, от който се разтопяват дори айсбергите. Не е възможно да не се подчини.
Но той тръсна глава в пълно отчаяние и тревога:
— Билетът… Ах, как ми се иска да изпратя всичко по дяволите! Но тогава всичко ще се отложи не с ден или два, а може и за повече от седмица… Не, невъзможно. Там, в Будапеща, специално заради мен свикват разширено съвещание в събота, в свещения си почивен ден. Представяш ли си: те са там, а мен ме няма! Какъв позор!