В тона му имаше толкова искрено огорчение, че нямаше как да не му повярва. Пък и целият бе като пребит, объркан и неспокоен въпреки лудешката си страст и внезапна нежност. До този момент тя си обясняваше състоянието му с нейните изневиделица разкрили се женски таланти, за които не беше подозирала. Излиза, че не може да спре, за да я огорчи с раздялата… Боже, какъв забележителен мъж! Бай да си гледа работата със заповедите си! Съвсем се е забравил, изглежда, смята, че всичко му е позволено. Да, ама няма да стане…
— Добре, мили — рече Алевтина, след като превъзмогна възмущението. — Не искам да провалям плановете ти. Нещо повече, заради теб ще улесня всички формалности. Реших да те изпратя. Няма да има никакви митници, ясно ли е? Хайде, ела при мен, имаме още цял час и половина. Имаме време… Защо толкова рязко спря? Може ли до такава степен да не щадиш сърцето си, не говоря за моето…
Устните му се впиха в ухото й:
— Извинявай, помислих, че ако и двамата се строполим отново в несвяст, когато ти се опомниш, моментално ще ме забравиш. А така — той се усмихна очарователно — ще трябва да ме помниш поне две седмици и да ме чакаш, за да довършим. Не съм ли хитър?
— Ох, много си хитър. — Тя застена от възторг и се разтвори под него като пъргава вълна, поемаща безстрашен плувец…
Не закъсняха за летището, естествено. Това вече изобщо не влизаше в плановете на Алевтина Филимоновна. Вадим паркира доста трудно на площадката пред входа, подхвърли ключовете, улови Алевтина за ръка, отвори дланта й и тупна връзката отгоре.
— Нали каза, че имаш книжка. Вози се със здраве. — Той извади от джоба си изящно портмоне от крокодилска кожа. — Тук са всички документи, техническият паспорт и прочие. Дръж.
Тя се усмихна: не беше мислила за такова нещо. Но така е добре — още една гаранция.
Влязоха в залата, където Алевтина го остави, отиде някъде и скоро се върна с млад митничар с яркозелени пагони, който се ръкува мълчаливо с Вадим и кимна да го последва. Той взе куфара си, станал двойно по-хитър, метна на рамо черната кожена чанта и тръгна към дъното на залата, където нямаше никакви опашки.
Алевтина стоеше до Вадим и мачкаше в ръце тънка цигара „Вог“. Гледаше с почти неуловимо нетърпение как митничарят проверява командировъчното му, набързо попълнената декларация, в която естествено не бе посочено нищо ценно, паспорта и билета. Сетне неизвестно защо митничарят я погледна въпросително и тя кимна едва забележимо. Като свърши проверката си, върна документите и билета на Вадим все така мълчаливо, залепи на куфара и ръчния багаж стикерчета, после кимна на двамата, хвана куфара и влезе в една от многото странични врати. Вадим погледна тревожно Алевтина, но тя го успокои:
— Всичко е наред — и се изкашля нервно. — Отива на паспортния контрол, а аз ще те чакам горе.
След десетина минути Вадим пресече така наречената граница, изкачи се на втория етаж и намери Алевтина до стъклената стена, зад която се откриваше гледка към летището. Той заоглежда дамата придирчиво. Чудна работа, вчера му изглеждаше като истинска стара мърморана, а днес… Да, в тази жена има такава страст, такъв скрит чар, само да умееш да ги разкриеш, да ги отключиш. Изобщо не е костелива. Просто има тънък кокал. Но як.
Алевтина пушеше, и то за първи път, откакто са заедно. Тя също го оглеждаше. Защо ли?
Когато се приготвяше за летището, Вадим нарочно отвори куфара си, за да извади чиста риза. Намачка вчерашната и я запрати демонстративно в кофата с боклук. Така Алевтина получи възможност да се поинтересува ненатрапчиво от съдържанието на куфара. Малко се озадачи от двете дузини чисти ризи. Но Вадим й обясни с усмивка, че е свикнал да сменя ризите си по възможност два пъти дневно. Другите неща — пижама, носни кърпи, връзки, чорапи, изтритите дънки и тъмният вечерен костюм в специален найлонов пакет — не криеха никаква загадка.
Алевтина се поколеба малко, сякаш не можеше да предприеме някаква важна стъпка, и внезапно попита дали ще има нещо против, ако предаде по него малко пакетче. Ще го потърсят едни хора, ще дойдат да си го вземат, а името е написано на гърба. Няма нищо криминално, просто любезност към господин Феликс Линер, отдел „Международни изложби“, постоянно контактува с него при организирането на европейските пътуващи изложби. Той живее във Виена, но това е съвсем близо. В Европа всичко е наблизо.