Тя донесе навито рулце, дълго почти метър, тъкмо като куфара му, беше увито с восъчна хартия, а отгоре със скоч бе залепено името. Вадим не я попита нищо, веднага пъхна тръбичката на дъното на куфара, а отгоре нареди внимателно бельото си.
— Много разчитам на теб — рече ласкаво Алевтина и като котка отърка бузата си о рамото му.
— Не се вълнувай, мила, всичко ще е тип-топ. Само че трябва да ме търси в хотел „Панония“, бил съм и друг път там, обслужването е добро. Освен това не е много скъпо.
Той я прегърна силно и целуна върха на нослето й, което дори не беше толкова щръкнало.
— Разбираш ли — тя сякаш се оправдаваше, — не се знае кога ще дойде в Москва, а се боя, че скоро няма да имам такъв сгоден случай, като този. Направи го лично за мен, любими… — почти измяука тя.
Въздъхвайки конвулсивно, ръката му се плъзна по кръшната й и дълга талия, от което тя веднага направи извод, че ако не го спре, той веднага ще я замъкне в леглото и тогава наистина никъде няма да замине.
— Е, хайде, хайде — успокои го, като неволно се зарази от ново желание и усети в себе си някаква непозната досега, но безумно сладка власт над мъжа. И погледна като богинята на младостта Хеба, току-що заченала от Херакъл…
Тя пушеше. Вадим дойде и учудено се загледа в пръстите й, стиснали цигарата.
— Защо? Имаш свеж дъх — човек няма напиване.
Тя го погледна внимателно в очите и без да се цели, хвърли цигарата в близкото кошче. Колкото и да е странно — улучи го. Вадим се усмихна.
— Преди малко така ме разглеждаше…
— Аха! — съгласи се охотно той. — Най-сетне си спомних къде те видях за първи път. Помниш ли, преди петнадесет или двадесет години тук бе Метрополитън музей? Там, мисля на втория етаж, точно до входа висеше изумителна картина на Джон Сарджънт. Вече не си спомням името на картината. Една дама — слаба такава, застанала ребром до маса с дълга рокля. Прелест. Ходих няколко пъти на тази изложба, все й се наслаждавах. Само че онази беше шоколадова, а ти си рижа. Но рижите са по-добри. Още Флобер е казал, че те са най-страстните, разбра ли?
— Какво да разбера? — Алевтина се усмихна кокетно и го погледна под вежди.
— За страстта. Днес най-подробно проверих. Както винаги, Флобер се оказа прав. И това обстоятелство много ме радва. А тебе?
— Глупчо… Кой пита жена за такова нещо?
— Аз. Че защо?
— Виж какво, любезни — поде тя решително, — заминавай си в твоята Будапеща, защото мисля, че иначе мога да проваля командировката ти.
Вадим я прегърна, притисна я лекичко до себе си, и очите й станаха големи и тъмни. Подържа я така известно време и бавно я пусна.
— Най-после ти измислих име — рече на изхода. — Ще ти казвам „Але-или“, има нещо арабско и знойно в него.
— Защо така странно?
— Чуй как солидно звучи името ти и ще разбереш.
— Хм! Любопитно. Не съм очаквала такова нещо… Много странен… любовник си. А може и да не си любовник…
Вадим само можеше да се досеща за какво си помисли Алевтина. През нощта, когато си пийваха в почивките между любовните схватки, той се изпусна уж случайно, че се развежда с жена си. Но стига е стърчал тука. Наистина е време за път.
През последните часове не можеше да се освободи от усещането, че някой внимателно го наблюдава. То възникна още вчера, когато се надбягваше с преследвача си. Кой беше, защо го следеше? Нима все пак някой го е засякъл? Но тогава какво се бавят, защо чакат? Разкриват му връзките? Но какви връзки може да има? Освен тази — рижата… Жалко, че тя наистина ще си остане само връзка, макар да не подозира ни най-малко.
Колкото и да се стараеше всячески да изглежда безгрижен и естествен, дълбоко в душата му имаше постоянен страх. Той го караше да трепва неволно ту при вида на случаен милиционер, ту от прекалено внимателния поглед на някой здравеняк, сигурно от тия, „изкуствоведите“. Най-много му се искаше да не протака повече прощалната сцена, а по-скоро да се окаже в самолета, а още по-добре — във въздуха…
— Е, скъпа приятелко… — Той въздъхна дълбоко и направи печална физиономия.
— Да, да, време е. — Тя се разбърза, видимо трудно се въздържа да не направи нещо неразумно. — Дай да те целуна за довиждане и върви. Дано всичко е наред… Але-или? Благодаря ти, мили, никога няма да забравя… А онази жена се казваше мадам Готро. И аз съм ходила стотици пъти в музея „Пушкин“, ах колко исках да приличам на нея!
— Мога да те зарадвам: двете сте като родни сестри! — Вадим смигна и пусна лицето й, обърна се и пое към ръкава за самолета.