След четири-пет крачки се обърна, махна с ръка и допря пръсти до устните си:
— Довиждане! — и добави съвсем тихо: — И сбогом, скъпа ми… мадам Готро…
Той седна на мястото си и реши: да става каквото ще. Затегна колана и притвори очи.
Най-накрая входният люк се затвори, замириса на включен климатик и самолетът се понесе по пистата за излитане.
В салона нямаше много хора. По-рано се виеха смайващи опашки за билети, налагаше се предварително да поръчваш, а сега няма проблеми. Вадим се огледа и явно не откри опасност за себе си. Сред пътниците като че ли нямаше от дебеловратите.
Самолетът започна да се засилва. Вадим пак замижа, облегна се назад и се заслуша в усещанията си. Измисли си гатанка: ако познае кога колелата се отлепят от земята, всичко ще е наред, бедата го е отминала.
Позна. Почувства мига, когато нещо лекичко го дръпна към креслото. Сега вече край. Всички страхове, всички опасности и нелепи ситуации, в които се бе оказал напоследък, всичко остана в миналото, зад мъгливата пелена, която сега го разделяше от вече бившата му родна земя.
Погледна „Ролекса“ си. Подари му го Лариса по времето, когато най̀ им харесваше да правят любов в собствената кола, когато бяха и млади, и наистина щастливи, когато си принадлежаха… Не, сега не го интересуваше времето, а друго: днес е петък, четиринайсети юли. Днес там, в Москва, трябва да намерят трупа на този стар глупак, дето целият си живот бе посветил да става милиардер, най-накрая наистина стана и затова загуби всичко от раз, дори собствения си живот.
Но вече няма да хванат него, Вадим…
Петък, 14 юли, края на деня
14.
— Хайде, Славка, започвай, виждал си покойника и си разговарял с него. Когато е бил жив де — поправи се Романова.
— Давай като в добрите стари времена — започна Турецки, — първо само фактите, а после изводите. Засега нищо не знам за това дело.
— Шура ми се обажда — Грязнов кимна към Романова — и си признава, че има нужда от моите способности…
— Можеш да не съобщаваш предисторията, вече разказах на Саша: за двете позвънявания на Константиниди. Засега си спести особеностите на характера му, отделно ще ги обсъдим.
— Още по-добре — прие Грязнов. — По-малко ще бърборя. Обаждам му се аз, чакай да си спомня, да, беше малко преди девет. Началото беше странно. Шура, ти ми каза, че той знае и очаква обаждането ми, а ме разпитва надълго и нашироко кой съм и едва ли не за какво ми е нужен. Та се наложи да обяснявам, че е точно обратното. Извинявай, Саша, но веднага трябва да направя извод. Или старецът беше силно развълнуван от нещо, като поводът за това вълнение се е появил малко преди да звънна, или просто отдавна е изкукал. По-нататък. Предложих му да се срещнем, да уговорим условията за работа, да подпишем съответния юридически документ, изобщо да направим всичко по закона. Но мисля, че той повече се интересуваше от друго, тоест не от вариантите за спасяването на дъщеря му, а от сумата, която ще му коства спасяването. Сякаш ми дава последните си копейки. Съответно пита: не може ли с по-малко сили да се справим, тоест по-евтино… Ей богу, това ми се стори много странно. Ако не беше личната препоръка на Шура, честна дума, щях да тракна телефона и да го изпратя по дяволите… Нали знаете, от къщи до Арбат е около трийсет минути с кола. Отидох, качих се с асансьора, позвъних. Дълго време никой не отговаря и не отваря. По-късно ми отвори, но за целта трябваше да разтворя удостоверението си и да го държа пред затворената врата.
— Тогава разбрах, че това е един сейф с тайни заключалки, и току-тъй не може да се превземе нито с лостовете на апашите, нито с нашите изобретения. А шпионките му са направени в краищата като перископи, във всеки случай са измислени от добър майстор. Още не съм виждал такъв. Открива широка гледка. Добре. В кабинета му показах нашите цени, попълних бланките и едната му я оставих. Не я ли намерихте при обиска?
— Не — поклати глава Турецки. — Засега не сме намерили много неща там. Извинявай, Вячеслав, една малка подробност. Когато отиваше към кабинета му, не обърна ли внимание дали на стените има много празни места? Такива, каквито остават, когато свалиш картина или я изваждаш от рамката?
— За твое сведение дори обърнах много голямо внимание. Да си призная, не съм виждал по-голямо разорение. Стените му бяха целите обкичени с картини, от горе до долу, с най-различни размери. Тази мозайка ме смая. В музеите ги подреждат на разстояние една от друга, за съсредоточаване. Прав ли съм?