— Мерси, подобно… Как я карате, всичко е наред, нали?
— Какво говориш! Така ми е стегнала юздите. Никога не съм бил по-примерен.
— Браво на теб. Добре, обаждай се, нямам нищо против.
Докато стигне вкъщи, Турецки успя да подреди известните засега факти, но не стигна до утешителни изводи. Нормално — с възрастта започваш да се съмняваш във всичко. Вече навърши трийсет и седем, Пушкиновата възраст… По-рано, преди тринадесет години, когато постъпи в Градската прокуратура на Москва като стажант следовател под крилото на Костя Меркулов, от шепа факти можеше да построи версия след версия, една от друга по-ярки и изящни. Сега е друго. Всичко има, а версии — тц… Без малко да запее на глас: колко жалко, вече не съм млад. А днес е петък. Естествено, вкъщи няма нищо за хапване, защото вече забрави как сутринта си постави задача „да не забрави“ да мине в кулинарния на Комсомолски проспект и да купи храна направо за два дена.
Както се бе замислил, Турецки зави не където трябва и се озова на крайбрежната улица, без да стигне кулинарния магазин. Щом е тъй, поне да паркира край дома и да върви пеша, хем ще се разведри, ще се отбие в гастронома и ще вземе нещо леко за вечеря. По всичко изглежда, че в събота и неделя няма да почива.
Докато вървеше и чакаше тук-там на малки опашки, в главата му се материализира само една мъничка находка. Тя можеше да стане доказателство както за вината на Вадим Богданов, така и за невинността му. Стрелките на часовника. На излизане е можел просто да ги врътне с пръст с двайсет минути напред и да си създаде алиби. Но е трябвало да стигне дотам — не е хвърчал из апартамента. Значи трябва да има следи, трябва да са останали микрочастици върху обувките му, върху счупеното стъкло и мъха на килима. За тази цел са нужни поне обувките на Богданов, нужен е оглед на жилището му и на първо място да бъдат разпитани той или жена му. Няма друг начин. Кръгът се затваря…
Турецки си купи необходимия минимум, който му излезе абсолютен максимум — трябваше да пести, защото семейството му в Прибалтика приемаше думата „икономия“ някак по европейски, ако изобщо я приемаше. „Да не може детето да си позволи?!“ — плясваше костеливи ръце лелята на Ирка, а той трябваше да се чувства като скъперника рицар, който е седнал върху чувалите с банкноти в Москва и нарочно мори от глад нещастното си семейство. Дявол да ги вземе тези бивши съветски граждани, които на бърза ръка усвоиха не само напълно противоположната идеология, но и европейския стил на поведение според техните разбирания… За сто и първи път Саша се зарече да не стъпи повече у роднините на Ирка. Изглежда, смятат, че старши следователят по особено важни дела в Главната прокуратура на Русия и бивш приятел на заместник-главния прокурор трябва да е приказно богат. Нали само подкупите, за да бъде изпратен някой в панделата или спасен, са толкова, колкото простосмъртните не са и сънували! Какво? Не вземал ли? Тия ги разказвайте на някой друг!
Докато готвеше традиционното ергенско блюдо — омлет с настърган кашкавал — Турецки си спомни разговора с Меркулов. Кога беше? Само преди час и половина.
Шура Романова вече веднъж е имала вземане-даване с Константиниди. Тогава са успели буквално в последната минута да предотвратят обира на колекцията. Тя знаеше за стареца някои любопитни неща и ги разказа, докато „седяха“ в кабинета й. Излиза, че навремето старият се е трудил за благото на Родината в НКВД. Там трябва да се търси. Току-тъй няма да дадат досието в прокуратурата, макар да е било отдавна. Сигурно досиетата са свързани със следвоенните репарации в Германия, а по тези въпроси досега цари пълна тайна. Наложи се да повъздиша пред Костя.
Меркулов също разбираше в каква клоака се пъха, но нямаше друг изход. Така си баба знае, така бае. Костя огледа отвсякъде нещата и отиде лично при главния прокурор. Може да разбере и да помогне. Но се върна без надежда. Главният обеща да направи необходимото запитване, като поговори предварително с председателя на Службата за външно разузнаване и Федералната служба за контраразузнаване. Не дай боже някой да се обиди. Днешната политика е капризно нещо. За Меркулов, Турецки и останалите от прокурорската гилдия Главният е клечка. Но за някой депутат от Думата е парцал за изтриване на обувките. Един Господ знае! Доколкото разбра Саша, работата може да тръгне към понеделник-вторник. И това е нещо. Така ще върви и следствието — горе-долу. Вярно, ще се намерят радетели, ще започнат да ги атакуват с въпросите си, но ние също не сме вчерашни: вие питате — ние отговаряме, вие — питате, ние — отговаряме. Стоварвате ни пресата. Не ни пука, ще се измъкнем на зигзаг… По-рано за две седмици успяваха да ти разплачат фамилията заради пренебрежение, а сега има плурализъм и демокрация: чакайте… ще ви се отговори… може би.