Турецки малко блъфираше, но в наше време в следствието не може без този натиск, уви.
Ашот мълчеше и тъпо гледаше в пода.
— Остава ви съвсем малко време. След позвъняването на полковника — Саша кимна към Грязнов — те ще дойдат след пет минути, максимум след шест. Но ако проговорите, ще можем лично да ви доставим с брат ви в ареста, тоест по назначение. И то непокътнати, поне това ясно ли е? Не виждам реакция… Вячеслав Иванович, звъни.
— Не! — пак изкрещя Ашот, сякаш не знаеше друга руска дума.
— Какво значи — не? — осведоми се Турецки. — Ще говорим ли, или ще вършим глупости?
— Ще кажа — изломоти младежът.
— Това е друго нещо. Вячеслав Иванович, не бързай да звъниш. Е, да започваме ли? И тъй, къде е сега Лариса Георгиевна Богданова? Слава, запиши показанията от мое име.
Грязнов се отдръпна от телефона и седна на масата срещу Ашот, извади от джоба си няколко сгънати листове хартия и писалка.
— Записвам — рече той, — протокол от разпита на свидетеля, разпитът се води от Александър Борисович Турецки, следовател по особено важни дела към Главната прокуратура, при мое участие. Следователят води делото за убийството на гражданина Константиниди. Ясно ли е? Засега сте свидетел, после сигурно ще станете обвиняем. Но най-напред съм длъжен да ви предупредя за отговорността, в случай че дадете лъжливи показания, а също и за отказ от даване на показания. Разбрано ли е? Чували ли сте вече?
Ашот поклати отрицателно глава.
Турецки махна белезниците му, а Грязнов му подаде писалка и посочи къде да се подпише в протокола. Арменецът направи всичко и седна, като разтриваше силно китките си.
— На второ място — продължи Турецки. — Имате възможност по-нататък да повлияете по някакъв начин на хода на вашето следствие. С други думи, предоставя ви се право да направите чистосърдечно признание, което, смятам, ще облекчи участта ви.
Ашот вече съвсем се окопити и сега явно изплашен, местеше поглед ту към единия, ту към другия детектив. Измъчваше го само една мисъл: да не направи по-лошо. Няма никаква възможност да попита Миша. Разбра в каква пропаст е паднал по вина на по-големия си брат: той нищо не му каза за оръжието. И не се знае какво ще получат за стрелбата. Но все пак Ашот не е толкова голям идиот да не разбира, че всъщност има само един изход: точно чистосърдечното самопризнание. Поне малка надежда. Ако почне да се опъва и да лъже, ще стане съвсем лошо. Тези не се шегуват, наистина ще извикат проклетия ОМОН, с който никога не бива да си има работа. Те не обичат кавказците, никак не ги обичат. По-добре да не мисли как ще завърши всичко. Ах, защо Миша е взел пистолетите?!
— Всичко ще кажа — реши се най-накрая.
— Правилно — одобри Турецки и седна до него. — И тъй, къде?
— В Баковка. Във вилата. Нищо лошо не й е направено. Само че на идване я затворихме в мазето. Но там също не е опасно.
— Адреса?
— „Интернационална“ двайсет и едно.
— Кой друг е там?
— Никой. Съвсем сама е.
— Добре, ако всичко е наред със заложницата и тя го потвърди пред нас, това може да облекчи положението ви. Лично вашето, а не на брат ви. При него има въоръжена съпротива.
— На кого беше идеята? — попита Грязнов.
— Не разбрах въпроса. — Ашот наведе очи.
Лъже, всичко разбра и знаеше прекрасно ако не друго, то как да се измъкне и да помогне на брат си.
— Повтарям — бавно като на ученик повтори Грязнов. — Чия беше тази идиотска инициатива — да отвлечете Лариса Георгиевна като заложница и за освобождението й да посочите откуп от един милион долара? Поне знаехте ли, глупаци, каква е тази сума? Ако ви продаде човек двамата с брат ви плюс идиотската ви вила, едва ли ще се събере една трета от нея! Интересно ми е от какви съображения изхождахте, когато определяхте единия милион?
— Ах! — Ашот се намръщи. — Не сме го измислили ние. Мъжът й го измисли. Той знаеше дали има или не. Защо питате мен?
— А къде е сега този мъж? И как се казва? — Слава продължаваше разпита.