Отминаха арката и излязоха на проспекта, където странично върху тротоара под липите чакаше червен мерцедес.
— А, моят стар познат! — позна го Турецки. — Да разбирам ли, че е същият, който е бил откраднат от стопанина? — Той погледна Ашот.
— Наша е колата — заяви мрачно Ашот. — Никой не я е крал. Наша е.
— Разбира се, разбира се — едва не се поклони Турецки. — Между другото, цитирах ви потърпевшия Богданов, нали така, Вячеслав Иванович?
— Абсолютно точно. Старият Константиниди лично ми заяви: колата, червен мерцедес, принадлежаща на зет му Вадим Богданов, е била открадната на завоя от Перхушково към Минското шосе завчера през нощта, по-точно през нощта срещу четвъртък, значи по-завчера. Колата е открадната заедно с намиращата се в нея Лариса Георгиевна.
Турецки многозначително вдигна вежди — излиза, че и Грязнов може да бъде отегчителен, не е лошо Зименков да знае това за в бъдеще. Алексей тихо изхъмка.
— Не сме крали колата! — повтаряше упорито Ашот. — Богданов сам я продаде на Миша за трийсет милиона рубли. Трябваше да ги вземе от откупа. А той си има друга кола, синя жигула.
— А така! — Грязнов подсвирна. — Да, ловко е нагласил работата този мъжага, нали? Добре, да надникнем в колата… Не е лоша!
Оперативните работници обискираха бързо и щателно мерцедеса. В жабката намериха кутийка със спринцовки, ампули с течност и малки пакети с бял прах.
— Така, къде са свидетелите? — кимна Зименков. — Ако обичате, приближете се. Следете изземането. Веднага изпращаме всичко за експертиза.
— И така е ясно — промърмори Турецки. — Значи бях прав. — Той се обърна към Ашот и го хвана за реверите. — Хайде, отговаряй бързо! Миша друсаше ли се?
Братът наведе глава.
— Значи са твои — констатира спокойно Саша.
— Не! — възкликна Ашот. — И добави след кратка пауза: — Друсаше се. Малко…
— Алексей Василиевич, запишете в протокола, моля — помоли Турецки. — Драги господа, смятам, че това е напълно достатъчно. Ако не възразявате, ние тримата с този герой заминаваме с двете коли в Баковка, където според неговите сведения е затворена Лариса Георгиевна. — Той дръпна Зименков настрани и му каза почти на ухото: — Льоша, направи ми една лична услуга. Като се прибереш в кабинета си, позвъни на Меркулов и в телеграфен стил съобщи какво се е случило тук. Много важна молба, изпълни я за мен, бива ли? Ако имаш желание да се заемеш с това дело, мога да те взема в моята група. Костя ще помогне. Е?
— Бог да те пази! — Зименков се отдръпна. — Аз с моите работи не знам как да се справя…
— Помисли. — Турецки присви очи. — Разбира се, у нас не раздават „Герой на труда“, но може да се расте. Или градската прокуратура ти е достатъчна?
— Саша — намръщи се недоволно Зименков, — нали знаеш, мен кариера не ме блазни. Уви, вече не съм на години, когато зреят амбиции и искаш незабавно да ги удовлетвориш. Няма да ми дадат много, а малко не ми е нужно. Гледам нещо друго: нашият скъп Грязнов май наистина е намерил подходяща ниша за себе си. Не е грехота да му завиди човек. Но това между другото. А иначе е герой, навреме хвана този-онзи…
— Ти си преценяваш — сви рамене Турецки. — Това са твои грижи. Ако пък неговите лаври ти пречат да спиш — сподели ги. Аз те познавам, той те познава, мога да подкрепя кандидатурата ти. Винаги се търсят добри ченгета, нали знаеш. Хайде, довиждане. Ще се видим. И не забравяй за Костя.
— Успех, момчета.
Събота, 15 юли, сутринта
19.
Лариса се събуди от трополене над главата си. Първата й мисъл бе, че бандитите са се върнали. Защо не отварят мазето, ако са те? Може да я търси милицията? Сигурно са хванали ония мерзавци, когато са обирали дома й, а сега са дошли да я спасяват… Дали милицията знае за мазето, или изобщо не се досеща!
Пак се изплаши от неизвестността. Да мълчи ли, или все пак да извика за помощ? Най-накрая не издържа и завика с все сила, почти диво, сякаш я колят. Стъпките моментално стихнаха, изведнъж капакът се отвори и в мазето нахлу светлина. Лариса се втурна към стълбата, без да вижда почти нищо, заслепена от ярка лампа, но краката й се подкосиха: отгоре я гледаха с алчни погледи три отвратителни гърбоноси и небръснати муцуни. Черните загракаха след кратка пауза като гладни гъски, радваха се или спореха за нещо на своя език. След това заслизаха един след друг в мазето.