От ужас Лариса се сви на миндера. Мъжете я обградиха от трите й страни, нахално я оглеждаха и продължаваха да си разменят кратки гърлени реплики. Сякаш пред тях нямаше жив човек, а кукла или някаква скъпа, чудновата стока. Изглежда, изобщо не се интересуваха от нейното мнение за себе си.
— Какво искате от мен? — едва продума.
— Ха-ха-ха! — зарадваха се те.
— Най-сетне жената се заинтересува какво искат от нея истински мъже! — възкликна възторжено единият, с къса рошава брада, превзела цялото му лице чак до очите. Носеше скъп дънков костюм.
— Не се вълнувай, красавице! — подкрепи го вторият, едър, с дълги до коленете ръце, той пък беше с дънки и протрито кожено яке. — Няма да те питаме, сами ще вземем каквото ни трябва от теб. И на всички ще ни стане хубаво, нали? Обичаш ли удоволствията? — Но веднага млъкна, щом третият закашля.
— Първо ни кажи къде са се дянали хлапетата? И какво правиш тук съвсем сама? — попита най-накрая този третият, изглежда, най-старшият и най-мрачният от тях. Не беше облечен модерно, а с обикновен, доста извехтял костюм.
Лариса реши да не скрива истината, може пък това да я спаси от отвратителните обрасли кавказци. Каза, че Ашот и брат му са заминали в Москва, в нейния апартамент, за да вземат имуществото й вместо откупа. А после са обещали да я пуснат.
— Защо тия сополанковци ще решават да пускат или не? — Мрачният почти се изуми от тази наглост. — Никой не им е поставял подобна задача.
На Лариса й се стори странно, че троицата говорят почти чисто на руски. Е, с акцент. Дали няма да успее да се спазари с тях?
— Но аз на практика им дадох всичко. Всичко, което имах… имам… в себе си… дори апартамента си, както те искаха… — И като се разплака неочаквано за себе си, направи груба грешка: — Казаха, че чичо Гурам… — Но забелязвайки острата реакция по лицата им, прехапа език и замълча.
Кавказците се спогледаха. После мрачният приседна на миндера, та се наложи Лариса по-силно да подгъне под себе си крака.
— А какво ти казаха за Гурам? — попита с много лош глас.
— Нищо особено… Просто го споменаха, че Вадим, мъжът ми, за всичко се е пазарил с него…
— Така! — Мрачният почеса яростно врата си. — А къде е мъжът ти?
— Откъде да зная? Сигурно съм тук вече втори ден…
— Стой си! — грубо я прекъсна мрачният.
И пак заговориха на своя език — високо, гърлено, сякаш се карат. Лариса съвсем се шашна от шумното им и опасно присъствие и само безпомощно местеше погледа си ту на единия, ту на другия. По бузите й течаха сълзи и тя боязливо ги бършеше с ръкав. Изглежда, най-накрая се разбраха, защото мрачният стана и рече:
— Решихме, че повече няма да оставаш тук. Ще дойдеш с нас. За теб ще стане по-лошо, ако викаш или се съпротивляваш. Нека господарят се занимава с теб.
— Но защо да ходя някъде, като те скоро ще се върнат? Обещаха да ме пуснат…
— Много си глупава. Кой ще те пусне просто така? Има ли откуп, няма ли — ти какво отношение имаш? Казваш, че те отвлекли? Значи са те отвлекли. Господарят по-добре знае какво да прави с теб. Чуй един добър съвет: не ни възразявай, а когато отидеш при господаря — също не възразявай. Защото ще те даде на нас — мрачният така се усмихна, че Лариса я втресе, — а в нашите ръчички веднага ще станеш кротка… като овца! А! — И той се захили зловещо, подкрепян от другарите си.
Лариса така се изплаши от неговите черни прогнили зъби, от страхотните звуци, представляващи смях, и от тези явно престъпни типове, и усети, че се задушава.
— Засега не се бой от нас — все така „игриво“ продължи мрачният. — Няма да те пипнем. Нека господарят види каква красива жена ще му доставим днес. Той обича такива като теб. Сигурно ще му харесаш…
Най-сетне някаква остра буца в гърлото на Лариса сякаш се търкулна в хранопровода й и тя отново закрещя така, че ушите им писнаха. Крещеше с последни сили и отблъскваше с голи крака протегнатите към нея груби ръце. Но нечия твърда като дърво длан веднага запуши устата й, заболя я, извиха ръцете й и сръчно я увиха с одеялото, с което бе застлан миндерът. Тя се задавяше в собствения си вик и скоро изпадна в несвяст.
Това бе най-обикновена вила, в околностите на Баковка имаше много такива: стари, но солидно построени някога, сега вече постегнати предимно отвътре. Всеки пореден виладжия, който наемаше за летния сезон стаи с остъклени веранди, искаше елементарен уют, а после си разрешаваше собствени пердета, докарваше мебели, застилаше прозъбения под с жакардови килими и пътеки, изобщо грижеше се за собствения си интериор. А външният вид на постройките, десетилетия умивани от дъждовете, беше почти еднакъв — все едноетажни, облицовани с изсивяла от времето дървена ламперия.